Но тя не му обърна внимание. За момент изглеждаше сякаш ще се хвърли в пропастта, но Харпа успя да спре на ръба на скалата. Обърна се. Видя, че Исак я настига, и се шмугна в една цепнатина.
Плъзна се надолу и стъпи на една издатина. Тръгна внимателно по нея, опряла гръб в стената на пропастта.
Исак се поколеба за миг на върха на издатината. Обърна се и видя, че Магнъс приближава.
— Чакай, Исак! — извика Магнъс.
Исак погледна надолу и се спусна в цепнатината след Харпа.
На Магнъс му отне цяла минута да стигне до ръба на пропастта. Оттам видя, че Харпа е стигнала до края на издатината и няма накъде да продължи. Исак пристъпваше към нея, протегнал ножа напред. По острието му още имаше следи от кръвта на Бьорн.
— Пусни ножа, Исак! — извика Магнъс. — Вече няма смисъл да я убиваш!
Исак се разколеба. Явно го чу.
— Синдри проговори. Знаем, че си намушкал Бьорн. Вече няма значение какво ще ни каже Харпа. Остави я!
За момент Магнъс помисли, че Исак ще постъпи разумно, но студентът взе друго решение.
— Не! — викна той. — Махай се! Махни се, или ще я убия! — и продължи да пристъпва към Харпа.
Щеше да я използва за заложница. И това бе някакъв напредък. Поне няма да я убие веднага.
Но когато имаш заложници, нищо не е сигурно. Магнъс бе присъствал на няколко такива случая в Бостън, когато невинни хора намериха смъртта си.
Въпреки че Исак се намираше в безизходица, поне не беше друсан или луд. И все пак, нищо не се знаеше.
След няколко секунди Исак щеше да стигне до Харпа. Магнъс прецени възможностите. Исак и Харпа бяха на шест-седем метра под него. А под тях имаше още десетина до дъното на пропастта.
Ако Магнъс се плъзне по скалата, може да завлече Исак със себе си чак до долу. Глупав ход. Магнъс сигурно щеше да си счупи някой крак, ако не и врата. А и Исак можеше да го намушка.
Но ако Исак стигне до Харпа, всичко може да се разреши без кръвопролитие.
Евентуално.
Исак бе на метър от Харпа. Тя нямаше накъде да избяга. Изпищя.
Мечка страх… Магнъс скочи.
Плъзна се по задник върху почти отвесната, гладка скала. Исак се извърна и замахна с ножа към него. Магнъс се завъртя. Острието го закачи по ръката, но той изрита Исак и двамата се затъркаляха надолу към дъното.
Магнъс си удари гърба, гърдите, а после и главата в един камък.
Всичко стана черно.
Нямаше представа колко време е бил в безсъзнание. Може би броени секунди, защото когато отвори очи, видя как Исак драпа към него, стиснал ножа. По едната му буза течеше кръв.
Магнъс се опита да се повдигне на лакът, но главата му бе замаяна. Тялото му получаваше смесени сигнали, обърканият му мозък не успя да се възползва от прилива на адреналин в организма му.
Исак стигна до него. Олюля се. Двама Исаковци.
Магнъс се опита да накара мозъка си да задвижи краката и ръцете му, но без успех.
Исак вдигна ножа. Магнъс не можеше дори да извика.
В този момент видя как един сив камък се стовари върху главата на Исак и младежът рухна.
Две Харпи влязоха в полезрението на Магнъс и бавно се събраха в една.
Най-накрая той успя да се надигне на лакти.
— Мерси — каза Магнъс.
— Какво да правя сега? — попита го Харпа, гледайки към тялото на Исак. Все още стискаше камък, малко по-голям от бейзболна топка, в завързаните си ръце.
— Ако мръдне, халосай го пак — каза й Магнъс.
— Да не съм го убила?
— Дано! — В този момент по пътя се зададе полицейска кола с включени сирени. — Махни им да ни видят.
Главата го болеше, а порязаното на ръката му смъдеше. Магнъс се бе облегнал на патрулната, спряна на пътя близо до прохода. С нея пристигнаха двама полицаи. Единият наглеждаше Исак, който още бе в несвяст, а другият се обаждаше за линейка в болницата в Стикисхолмур.
— Убила съм го, нали? — попита Харпа.
— Не, за съжаление — отвърна Магнъс. — Още диша.
— След Габриел Орн, не бих могла да живея с мисълта, че съм убила още някого.
— Харпа?
— Да?
— Един съвет. Отсега нататък не говори с никого, особено с полицаи, за случката с Габриел Орн. Не и без адвокат.
— Вече ми е все тая — каза Харпа. Наведе се и разтри коляното си. — Ама как боли!
— Послушай ме — каза Магнъс. — Заради Маркус.
Тя се усмихна.
— Добре. Мислех, че искаш да чуеш признания от мен.
— Да, но това беше преди да ми спасиш живота. Спокойно, ние ще разберем какво е станало. Просто не искам да те прецакат в съда.
Тя се усмихна.
— Благодаря ти. И благодаря, че дойде да ме спасиш.
Главата на Магнъс започваше да се избистря.