А къде е бил Халгримур на двайсет и осми декември, 1985-а, когато Бенедикт е убит?
Това беше втората Коледа на Магнъс в Бярнархьофн. Сиба и родителите й бяха дошли на гости от Канада, но Магнъс не помнеше какво е правил дядо му през целия месец.
Имаше известна закономерност. Семейна вражда, достойна за исландска сага, започнала със смъртта на Йоханес, бащата на Бенедикт, през трийсетте години, продължила с падането на Гунар от скалата през четирийсетте и с убийството на Бенедикт през осемдесетте. Възможно ли беше смъртта на Рагнар през деветдесетте да е част от същата поредица? Магнъс не можеше да си го представи. Засега.
Откъсна очи от доклада и се загледа над полето от лава към белите постройки във фермата и по-тъмния силует на църквата.
Ако ще остава в Исландия, какво ще прави с Бярнархьофн? Да продължи да избягва това място, или да се изправи лице в лице със спомените?
Обля го гневна вълна. Напрежението от предишните няколко дни изби на повърхността. Ингилейф, дядо му, преследването на убийците, намушкването на Бьорн, собственото му разминаване със смъртта…
Магнъс взе решение. Няма какво да му мисли, трябва да действа, докато още е под пара.
Натисна газта, засили се през полето от лава и отби към фермата.
Подмина падината, където бяха погребани двамата берсерки и след миг вече приближаваше добре познатите постройки във фермата. При други обстоятелства, това място би му се сторила красиво: големият склон с водопада, малката дървена църква, розовото отражение на слънцето в океана.
Но Магнъс усети как го обзема ужасен страх.
Не искаше да налети на чичо си Колбейн. Сиба бе казала, че дядо му вече не живее в голямата къща и затова Магнъс спря пред една от по-малките.
Излезе от колата. През прозореца видя мъж, приведен над някакъв вестник в холчето. Лицето му бе скрито, докато попълваше кръстословицата, но Магнъс видя, че мъжът е възрастен и че държи химикалката с лявата си ръка.
Позвъни на вратата. После почука.
— Добре де, идвам! — чу се познат глас: груб, но и вече малко по-слаб. — Ей сега! Търпение! Търпение!
Магнъс почука още по-силно.
Старец в зелена риза отвори вратата. Лицето му бе набръчкано от сблъсъка с хиляди морски бури. Устата му бе изкривена надолу. Сините му очички блестяха злобно.
— Магнус?
— Аз съм, да!
— Не те ли мярнах онзи ден на пътя?
— Мярна ме.
— Е, какво правиш тук?
— Идвам да ти предам едно съобщение.
— А защо си мислиш, че искам да го чуя?
Старецът беше на повече от осемдесет, но Магнъс усети вътрешната му сила. Опитваше се да овладее положението, разговора и самия Магнъс. Магнъс усети как се смалява до гордото, но изплашено дванайсетгодишно момче, което беше едно време.
— Не знам как е умрял баща ми и не знам как е умрял Бенедикт Йоханесон. Но знам, че ти имаш нещо общо и с двете убийства и смятам да разбера точно какво.
— Това ли е съобщението?
— Не. Съобщението ми е следното: не смей да умираш, преди да съм разбрал всичко. Защото ще те накарам да си платиш, старче! Можеш да разчиташ на това.
Лицето на Халгримур почервеня и той се наежи.
— Ти за какъв се мислиш, бе!?
Магнъс нямаше намерение да го слуша. Обърна се, скочи в „Рейндж Роувъра“ и запраши към Рейкявик.
Но щеше да се върне.