Той бе откърмен с историята за двамата берсерки, а приятелят му Бенедикт едва наскоро започна да чете исландските саги, но вече откриваше интересни подробности, като например че единият берсерк също се е казвал Хали. Бенедикт бе на осем години, с една година по-малък от Халгримур, но четеше много. Любимата им игра беше да кръстосват полето от лава и да си представят, че са берсерки. Получаваше се много добре. Бенедикт измисляше историите, но пък Халгримур бе много по-убедителен в ролята на берсерк. А в крайна сметка, това беше най-важното.
— Какво ще правим сега? — попита Халгримур.
Това беше по-скоро команда за Бенедикт да предложи нов сюжет, отколкото въпрос.
— Вашите къде са? — попита Бенедикт.
— Татко няма да се върне скоро. Тръгна да търси една овца на бърдото. Сега ще видя къде е мама.
Бойната им арена се намираше в малка падина, скрита от очите на възрастните, което я правеше идеално място за игри. Халгримур се качи по пътечката между двете ферми, издълбана в лавата хиляда години преди самите берсерки, и погледна на запад към Бярнархьофн. Голямата, добре поддържана ферма бе залепена до един водопад, който се спускаше по бърдото, носещо името й. Беше обградена с пояс от тучна трева — яркозелено петно на кафявия фон от пирен. Една малка дървена църквичка стоеше самотна между фермата и сивите форми на Брейдарфиордур — широкият фиорд, изпъстрен с ниски островчета. По бреговата ивица бяха издигнати дървени рамки, на които се сушеше осолена риба. Халгримур не видя никакви признаци на живот. Майка му бе казала, че смята да чисти църквата — правеше това с налудничаво старание. Халгримур не разбираше защо я чисти толкова често, след като пасторът влиза в нея само веднъж месечно.
Но с майка му не можеше да се спори.
В момента Хали трябваше да е в стаята, която споделяше с брат си, и да решава задачи по аритметика. Но той се измъкна тайно, за да играе с Бенедикт.
— Значи — каза Бенедикт, — чух, че хората на Арнкел са откраднали няколко от нашите коне. Трябва да ги намерим и да си върнем конете. Но трябва да ги нападнем изненадващо.
— Добра идея — каза Халгримур. Не беше напълно сигурен кой точно е Арнкел — сигурно някой вожд от сагите, Бенедикт беше по подробностите.
Запристъпваха тихо на юг през полето от лава. Тя бе избила от планинските недра преди няколко хиляди години и бе стигнала до фиорда, който разделяше двете ферми — място, наречено Храунсвик, Заливът от лава. Скалното образувание бе дълго няколко километра и представляваше назъбена верига от камънаци и мъхове — сиви, зелени и лилави, която стърчеше двайсетина метра над заобикалящата ги равнина. Пукнатините и нишите в лавата предлагаха отлична възможност за криене, промъкване, лазене и дебнене. На едно място, погледнати под определен ъгъл, камъните приличаха на два коня, пасящи заедно. Точно натам отиваха момчетата.
Пет минути, след като започнаха да се борят с трудния терен, Халгримур изведнъж чу пръхтене.
— Какво беше това? — обърна се той към Бенедикт.
— Не знам — изписука приятелят му. Лицето му бе изопнато от ужас.
— Прилича на някакво животно.
— Може би Тролката от Керлингин е слязла от Прохода.
— Не се излагай! — каза Халгримур, но преглътна неспокойно. Пръхтенето се усилваше. Звучеше като човешко.
След това се чу и кратък, висок писък.
— Това е майка! — Халгримур запълзя напред, без да чуе молбата на Бенедикт да стои скрит. Сърцето му блъскаше. Той нямаше представа какво ще види. Дали наистина това е майка му? Дали я грози някаква опасност?
Може би берсерките отново бродеха из полето от лава.
Халгримур се спря за момент — едва не се поддаде на страха. Но той е смел! Преглътна пак и продължи напред.
И там, върху легло от мъх, скрито в една ниша, той видя гол мъжки задник, който мърдаше нагоре-надолу върху полугола жена. Тя лежеше под мъжа с лице, закрито от златните вълни на косата й. Жената не видя Хали — очите й бяха затворени, а от устата й излизаха тихи мяукащи звуци.
Майка!
На вечеря майка му беше в отлично настроение. Баща му се върна от полето — беше намерил загубената овца в един овраг.
Майката на Хали много обичаше децата си. Или поне някои от тях. Тя се гордееше с трите му сестри, които възпитаваше да бъдат трудолюбиви, честни и добри домакини.
А Халгримур… Тя просто го харесваше.
— Хали! Къде си одра коленете!? — емна го тя.
— Не съм ги одрал! — отвърна сърдито Халгримур. Винаги упорито отричаше всичко и номерът никога не минаваше.