Раздели се със сестрата и се замисли какъв е следващият му ход. Все още нямаше представа кое е това момче.
Изведнъж го осени идея.
Обърна се. Сестрата тъкмо завиваше зад ъгъла.
— Ирис! — Арни се затича след нея.
— Да?
— Последен въпрос. Откъде искаше момчето да вземе пържоли?
— О, това си го спомням, от Хотел 101. Каза, че работел там като готвач.
Бьорн стигна с пикапа до пекарната на „Нордурстрьонд“. Знаеше, че това, което смята да направи, ще промени отношенията му с Харпа завинаги, но нямаше избор.
Исак е прав, разбира се. След като приключат с Инголфур Арнарсон, трябва да решат какво ще правят с Харпа. Бьорн имаше план. Едва ли ще успее, но поне трябва да опита.
Обичаше Харпа и беше сигурен, че и тя го обича. Свързваха ги общи ценности. Тя ненавиждаше кредитната криза и виновниците за нея, колкото и той. Харпа щеше да прояви разбиране. Може би дори щеше да се присъедини към него.
В хижата, където смяташе да я заведе, щяха да имат достатъчно време да поговорят. Може би щеше да успее да я убеди. Да, Бьорн можеше да я убеди. Трябва!
Спомни си за случайната среща със Синдри в „Гранд Рок“, три месеца по-рано. Всичко щеше да е много различно, ако тогава не беше останал в бара. Но Бьорн не съжаляваше за това, което той и останалите направиха през последните две седмици. Все някой трябваше да накаже онези копелета.
Бьорн и Гули седяха на по бира под тентата пред „Гранд Рок“, за да може Гули да пуши. Беше юнска вечер и в единайсет часа още бе светло. Клиентите бяха изпълнени с лятна превъзбуда, която обхващаше цяла Исландия по това време на годината — хората живееха във все по-бърз ритъм, без да спят.
— Бьорн? Ти ли си?
Бьорн се обърна и видя едра фигура с широкопола кожена шапка и коса на опашка.
— Синдри! — Бьорн се изправи и стисна ръката му.
Синдри погледна към събеседника му и Бьорн го запозна с брат си. Синдри бе подпийнал, Бьорн също, а Гули направо си беше пиян. Синдри и Бьорн поговориха за това-онова, но не и за януари. Поплюха малко заедно по банкерите. Гули ги гледаше и се наливаше с бира, без да им обръща много внимание.
— Помниш ли, че ти казах как брат ми е на път да остане без ферма? — попита Синдри.
Бьорн кимна.
— Взеха ли му я?
— Той не ги изчака. Самоуби се преди три месеца.
— Съжалявам — каза Бьорн.
— Е, да. Остави жена и две дъщери. Те пак ще останат без ферма, де… Ти как я караш? Успя ли да спасиш лодката?
— Наложи се да я продам — отговори Бьорн. — И няма изгледи да си купя нова.
Двамата се умълчаха. Гули запали нова цигара.
— Направихме каквото трябваше, нали? — каза Синдри.
Бьорн замълча. Преглътна.
— Да.
— Виж, утре съм на закуска с един наш стар приятел в „Сивата котка“, в десет часа. Искаш ли да дойдеш?
— Стар приятел?
Синдри сви рамене. Не пред Гули.
— Добре — каза Бьорн. — Ще се видим там.
„Сивата котка“ бе уютно кафене с лавици книги по стените. Намираше се точно срещу Централната банка, известна още като „Черната крепост“. Приличаше на бункер и беше най-нехаресваната сграда в Исландия. Пред нея стоеше Инголфур Арнарсон, подпрян на щита си и загледан към пристанището.
Бьорн видя широкополата кожена шапка на Синдри, веднага щом влезе. Синдри седеше в едно сепаре в дъното, а обемистото му тяло бе приклещено между оранжевата маса и червената кожена седалка. Срещу него седеше по-дребна и слаба фигура. На Бьорн му трябваше малко време, за да разпознае Исак, студента.
Бьорн седна до него и помоли сервитьорката за чаша кафе. Синдри си поръча голяма американска закуска от палачинки и бекон — специалитетът на „Сивата котка“, който се предлагаше по всяко време. Исак си поръча кифла.
— Вие двамата поддържате ли връзка? — попита Бьорн. — Нали уж се разбрахме да страним един от друг?
— Не. Поне до миналата седмица — каза Синдри. — Исак дойде у нас. Поговорихме.
— За януари ли? — попита Бьорн.
— По скоро за това, което ще правим тази есен — отвърна Исак.
Бьорн повдигна вежди.
— Кои сте „вие“?
— Исак и аз — отвърна Синдри, — и ти, ако искаш да се включиш.
Бьорн спря пикапа пред пекарната. Остана малко така, загледан към голямата църква и центъра на града. Няма връщане назад. Пое си дълбоко въздух и отвори вратата.
Магазинът бе празен. Лицето на Харпа грейна, когато го видя да влиза. Заобиколи тезгяха и се хвърли в прегръдките му.
— О, Бьорн, толкова съжалявам, че се усъмних в теб! Ще ми простиш ли?
— Няма какво да ти прощавам. Трябва да изпия едно кафе. Ти искаш ли?