В седем вечерта се качвате на ферибота от нос Хатерас до остров Окракоук. Голям студ е, пролетта едва е настъпила, чувствате се премръзнал и изгубен в тъмнината, сред черните води, а Голямата мечка виси наопаки сред блестящото небе, взето под наем от Юнивърсъл Пикчърс. Фериботът също се чувства несигурен и огромните му светлини прорязват вълните на двайсет метра пред носа; шумно, но не особено уверено той се провира между маркиращите светлини — червени, зелени и бели. Едва сега, когато излезете на палубата и дъхът ви замръзне, си спомняте за онова копие на Ноевия ковчег. Разбира се, то е там с определена цел и ако се бяхте позамислили, вместо само весело да повдигнете крак от педала на газта, можехте да усетите смисъла му. Стигнахте до мястото, откъдето Човекът за пръв път овладя въздуха, но ето че ви припомниха за по-древните и по-съдбоносни времена, когато Човекът за пръв път е овладял моретата.
Ноевият ковчег не бе още издигнат там през 1943 г., когато Спайк Тиглър, който едва от година-две носеше дълги панталонки, отишъл в Кити Хоук с баща си. Помните ли го Спайк Тиглър? Човекът, който хвърли футболна топка на луната. Онзи, дето метна топката на луната, ей богу! Точно така. Най-дългият пас в историята на националната футболна лига, четиристотин метра право в изригналите ръце на един вулканичен кратер. Тъчдаун! Това изкрещя той, а думите му отекнаха до нас тук долу, на земята. Тъчдаун Тиглър, така го наричаше проточилото врат човечество поне едно-две лета. Тъчдаун Тиглър, човекът, който скри футболна топка в капсулата си. (Как е успял?) Спомняте ли си, че когато го попитаха защо го е направил, той каза с напълно сериозна физиономия: „Винаги съм искал да се пробвам при Редскинс. Надявам се, че са гледали.“ Не само го били гледали, ами после следили и пресконференцията му и му писали, и го помолили да им даде топката срещу сума, която и днес би изглеждала твърде прилична. Спайк обаче я беше оставил в онзи пепелив кратер — в случай, че някой защитник от Марс или Венера мине оттам.
Тъчдаун Тиглър: така го бяха нарекли на плаката, опънат над централната улица в Уейдсвил, Северна Каролина — малко градче с една банка и бензиностанция, която трябва да служи и като бар, за да има поне минимална печалба. УЕЙДСВИЛ ГОРДО ПОСРЕЩА НАЙ-ДОСТОЙНИЯ СИ СИН ТЪЧДАУН ТИГЛЪР. Всички излязоха навън през онова горещо утро на 1971-ва, докато Тиглър се возеше в лимузина на филмова звезда със свален гюрук. Дори Мери-Бет, която двайсет години по-рано бе позволила на Спайк известни волности, коствали й една-две тревожни седмици, и която рядко казваше добра дума за него, докато той не бе избран в екипажа на „Аполо“, излезе на улицата и напомни на хората около нея — тя вече им бе опреснила паметта един-два пъти, — че навремето тя и Спайк са били, хм… много близки. Още тогава знаех, че ще стигне далеч, твърдеше тя. Колко далеч го остави да стигне, Мери-Бет, попита една от по-остроумните млади женички в града, а Мери-Бет се усмихна блажено като Богородица в книжка за оцветяване, тъй като знаеше, че и в двата случая реномето й може само да се вдигне.
Междувременно Тъчдаун Тиглър стигна до края на главната улица и зави до фризьорския салон с табелка „Не се коси“, където можеха да се погрижат и за пудела ви, ако го занесете отзад; и докато оркестърът неспирно свиреше „И толкоз прекрасно е, знай/ да се върнеш във родния край…“, Спайк Тиглър бе поздравен три пъти от едната страна на улицата и три пъти от другата. Кабриолетът се движеше бавно, защото след първата триумфална обиколка Спайк се бе изправил, за да го видят всички, а всеки път, когато лимузината пъплеше покрай бара бензиностанция, собственикът Бък Вайнхарт се провикваше: „Или я карай, или я дой!“ — в чест на някогашния навик на Спайк да обижда с тези думи бавните шофьори, когато двамата с Бък обръщаха градчето с главата надолу. Шест пъти Бък се провикна: „Хей, Спайк, или я карай, или я дой!“, а Спайк, набит и тъмнокос, му кимваше приятелски.
По-късно на обяда в ресторант „Уейдсвил“ (който навремето му се бе струвал луксозен, но сега му приличаше на погребално бюро) завърналият се герой, който изглеждаше непознат с късо подстриганата си коса и градския костюм, придаващ му вид на кандидат-президент, произнесе реч за това колко е важно винаги да помниш откъде си тръгнал, а присъстващите оцениха думите му по достойнство. Един от тях дори предложи в чест на достойния си гражданин, стъпил на Луната, Уейдсвил да бъде преименуван на Лунсвил — идея, която бе обсъждана няколко седмици, а после тихо замря, отчасти заради възраженията на старата Джеси Уейд, последната жива внучка на Рубен Уейд — човека, който в началото на века бе решил, че това място е добро за отглеждане на тикви. Тиквите не ги биваше особено, но това не беше причина да се обижда паметта на основателя.