Когато Спайк напусна Уейдсвил, той остави зад себе си не само колата на баща си и недоволната Мери-Бет, а и вярата си. Макар че прилежно попълни „баптист“ във всички военни формуляри, той не мислеше за Божиите заповеди, нито за небесната благодат, нито за спасението — дори и през мрачните дни, когато един от колегите му летци — не, един от приятелите му — беше свален. Да загубиш приятел е едно, а да бръщолевиш за Бога — съвсем друго. Спайк беше пилот, човек на науката, инженер. Може и да признаваше Бог на хартия, също както отдаваше почести на по-старшите офицери в базата, но усещаше себе си най-истински, най-близък до момчето, което бе стигнало от взетата на заем кола до ревящия в небето изтребител, тогава, когато се издигнеше високо и разпереше сребърните си криле над река Ялу. Тъкмо тогава се чувстваше най-силен и най-самотен. Това беше животът и в тези мигове той не разчиташе на никой друг, освен на самия себе си. На носа на своя самолет Спайк бе изписал лозунга „Или ще ги караме, или ще ги доим!“ като предупреждение към всеки МиГ, имал нещастието да се озове прекалено близко до лейтенант Тиглър.
След войната в Корея той се прехвърли в школата за летци изпитатели в Патуксънт Ривър, Мериланд. Когато руснаците изстреляха първия си спътник и проект „Меркурий“ бе разработен, Спайк се записа за участие, макар нещо в него — а и немалка част от колегите му — да настояваше, че за първите полети могат да използват и опитни шимпанзета — по дяволите, те точно това и правеха! От теб се искаше само да се возиш в ракетата; ти си багаж, от който стърчат жици, парче месо за научно изследване. Спайк не бе много разочарован, когато не го избраха в първата седморка, но все пак съжаляваше; следващия път отново предложи услугите си и го приеха. Статията и снимката му на първа страница на „Файетвил Обзървър“ накараха Мери-Бет да му прости и да му пише; но тъй като жена му Бети изживяваше период на ревнивост, Спайк се престори, че е забравил момичето от Уейдсвил, и не отговори на писмото й.
През лятото на 1974-та Спайк Тиглър стъпи на луната и хвърли футболна топка на четиристотин метра. Тъчдаун! Това стана през трийсетминутния период, в който не им бяха определени никакви задачи и двамата астронавти можеха да правят всичко, което им се стореше интересно. Е, Спайк открай време искаше да знае колко надалеч може да се хвърли футболна топка в този разреден въздух, а сега вече разбра. Тъчдаун! Гласът от контролната зала нямаше нищо против, нито пък другият астронавт Бъд Стомовиц възрази, когато Спайк каза, че ще иде да си вземе топката. Заподскача през мъртвия пейзаж като оплетен в тръбички заек. Луната му се стори груба и неугледна, а прахът, който се вдигаше под стъпките му и после бавно се слягаше, приличаше на пясък от някой мръсен плаж. Топката му лежеше до малко кратерче. Спайк я ритна лекичко в сухата вдлъбнатина, а после се обърна, за да погледне разстоянието, което бе изминал. Луноходът едва се виждаше — мъничка и крехка като паяче играчка с бръмчаща батерия. Спайк не обичаше да разсъждава по време на мисия — във всеки случай работната програма беше съставена така, че не предполагаше време за мислене, — но все пак отбеляза, че той и Бъд (плюс Майк, който още кръжеше над тях в командния модул) бяха стигнали възможно най-далеч от останалата част на човешкия род. Вчера наблюдаваха как изгрява луната и въпреки шегичките гледката беше тъй възхитителна, че сърцето ти се преобръщаше. А сега, на това място, Спайк чувстваше, че е стигнал до ръба на нещата. Изминеше ли още десет метра, можеше просто да падне от крилото на света и да се сгромоляса презглава в дълбините на космоса. Макар да знаеше, че е физически невъзможно това да се случи, Спайк Тиглър се чувстваше именно така.
Точно в този миг един глас му каза: „Открий Ноевия ковчег.“
— Не те разбрах — отвърна той, като си мислеше, че е Бъд.
— Нищо не съм казал. — Този път беше гласът на Бъд. Спайк го позна, пък и думите долитаха през слушалките както обикновено. Другият глас сякаш идваше направо, все едно бе около него, вътре в него, близо до него, силен, но задушевен.