— Някаква църква — каза той. — Скоро я вдигнаха. Сигурно е пълна с животни. — Губернаторът се разсмя, а Бети внимателно се присъедини към него.
— Вярвате ли в Бог? — попита го внезапно Спайк.
— Щях ли да съм губернатор на Северна Каролина, ако не вярвах? — долетя веселият отговор.
— Не, питам вярвате ли в Бог — повтори Тиглър с прямота, която лесно би могла да бъде разтълкувана като нещо нежелано.
— Моля те, скъпи — укори го тихо Бети.
— Мисля, че почти стигнахме — каза съпругата на губернатора, като оправи с бялата си ръкавица едно плисе на роклята си.
Вечерта в хотелската стая Бети отначало бе склонна към снизхождение. Сигурно напрежението му се отразява, помисли си, колкото и да е приятно. Дори и тя не би искала да се качва по трибуните и да разказва за петдесети път на хората какво е било и колко горда се чувства, дори и наистина да се чувства горда и наистина да иска да им го разкаже за петдесети път. Затова отначало тя се държа майчински, попита го дали не е уморен и се помъчи да получи някакво обяснение защо нито веднъж през целия скапан ден не е казал и дума за тоалета й, като че ли не знае, че тя се притеснява дали минзухарено жълтото й отива. Нищо обаче не се получи и затова Бети, която не можеше да заспи, без да обсъди нещата, попита мъжа си дали иска нещо за пиене и защо се е държал толкова странно точно преди церемонията и изтъкна, че ако го интересува нейното мнение, най-бързият начин да провали бъдещата си кариера, която се бяха разбрали да започне, е, като вземе да пита разни губернатори дали вярват в Бога.
— За кого се мислиш, Спайк?
— Животът ми се промени — отвърна той.
— Да не би да се опитваш да ми кажеш нещо? — Бети по принцип беше ревнива и не можеше да не забележи колко писма получава един известен мъж от непознати жени, от всички бивши и потенциални Мери-Бетита по света.
— Да — отвърна той. — Човек се връща там, откъдето е започнал. Изминах 240 000 мили, за да видя луната, а се оказа, че земята е по-интересна за гледане.
— Наистина имаш нужда от нещо за пиене. — Тя спря на половината път до хладилния бар, но Спайк нито каза нещо, нито помръдна, нито направи някакъв жест. — Дявол да го вземе, аз също имам нужда да пийна нещо. — Тя седна до съпруга си с възкисел нектар в ръка и зачака.
— Когато бях малък, баща ми ме заведе в Кити Хоук. Бил съм на дванайсет-тринайсет години. Това ме направи летец. От онзи ден нататък исках да стана точно това.
— Знам, миличко. — Тя взе ръката му.
— Записах се във флота. Бях добър летец. Прехвърлиха ме в Пакс Ривър. Кандидатствах за проект „Меркурий“. Отначало не ме приеха, но аз не се отказах и накрая ме одобриха. Включиха ме в проект „Аполо“. Преминах всички тренировки. Кацнах на луната…
— Знам, миличко.
— … и там… там… — продължи той, като стисна ръката на Бети и се приготви за пръв път да сподели с нея, — там Бог ми каза да открия Ноевия ковчег.
— Аха.
— Току-що бях хвърлил топката. Хвърлих топката, намерих я, ритнах я в едно кратерче и се чудех дали съм извън обсега на камерите и дали ще свирят фал, ако ме видят, когато Бог ми заговори. „Открий Ноевия ковчег.“ — Спайк погледна жена си. — Все едно ми каза: „Станал си голям мъж, стигнал си до луната, а какво правиш? Хвърляш футболни топки. Време е да оставиш детинщините“ — ето това ми каза Бог.
— Откъде си сигурен, че е бил Бог, скъпи?
Спайк не обърна внимание на въпроса.
— Не казах на никого. Знам, че не съм халюцинирал. Аз наистина го чух, но си мълчах. Може би не бях съвсем сигурен, може би исках да забравя. И какво стана? Точно в деня, когато отиваме в Кити Хоук, откъдето започна всичко, виждам проклетия Ноев ковчег. „Не забравяй какво ти казах“ — това е знакът, нали? Ясно като бял ден. Това е смисълът. „Иди си вземи медала, но не забравяй какво ти казах.“
Бети отпи глътка уиски.
— И какво смяташ да правиш, Спайк? — Обикновено, когато обсъждаха кариерата му, тя казваше „ние“, а не „ти“; този път обаче предпочете да използва единствено число.
— Не знам още. Още не знам.
Психиатърът от НАСА, с когото се консултира Бети, кимаше усърдно, сякаш да намекне, че тя трябва да му каже нещо далеч по-фрапиращо, преди той да хвърли писалката си и да признае, че на човека му хлопа дъската, че съпругът й е луд за връзване. След като спря да кима, той каза, че заедно с колегите си е предвиждал известни „адаптационни проблеми“ — в крайна сметка да идеш на луната и да видиш земята оттам сигурно те кара да се чувстваш като първия човек, застанал на главата си и видял света от долу на горе. Това можело да повлияе на „поведенческите ти структури“, а като се вземел предвид и стресът от полета, и огромната публичност на мисиите, не бивало да се учудваме на едно-две „измествания на реалността“ и нямало причини да смятаме, че ефектът от тях би бил сериозен или дълготраен.