— Хубаво е да се завърнеш — каза Спайк и обходи с поглед залата, като кимаше на онези, които познаваше. — Знаете ли, че само преди един-два дни седях на задната си веранда, гледах звездите и си мислех за детството си в Уейдсвил. Трябва да съм бил на петнайсет-шестнайсет години и предполагам, много палав. Джеси Уейд, Бог да я прости, сигурно много от вас помнят Джеси, ми каза: „Млади човече, ако продължаваш така да крещиш и да тичаш, един ден просто ще излетиш.“ Баба Джеси явно е знаела това-онова, защото много години по-късно аз тъкмо това и направих, макар за жалост тя да не доживя да види, че пророчеството й се е сбъднало. Мир на душата й.
Бети беше страшно учудена. Спайк играеше номер. Мъжът й играеше на съгражданите си страхотен номер. Никога не бе говорил с толкова топлота за Уейдсвил, нито пък й бе разказвал историята за баба Уейд, а сега сипеше спомени и се подмазваше на тия хора. Разказа им куп истории за детството си, а после за живота на астронавта, нали затова бяха дошли, но не пропускаше да изтъкне, че без самите тях не би стигнал по-далеч от Файетвил, че именно те са го пратили на луната, а не онези умници с жици в ушите от базата на хиподрума. Освен това той говореше със старото си чувство за хумор, което Бети смяташе за изгубено. А после каза, че в живота на всеки човек се редуват бягство и завръщане, бягство и завръщане като покачването и спадането на река Паскуотанк (тъкмо тогава Джеф Клейтън си помисли, че не бе изпитал нищо подобно, когато ходи в Залата на славата) и обясни, че човек винаги се връща при хората и нещата, от които е тръгнал. Така както той бе напуснал Уейдсвил преди години, а сега отново бе тук; така както през цялото си детство редовно бе идвал в Църквата на светената вода, по-късно се бе отклонил от Божия път, но сега отново се бе върнал към него — нещо, което Бети не знаеше, но не се учуди.
И ето че са стигнали, продължи той, до сериозната част от вечерта и до целта на това събиране (тук Бети затаи дъх, като си мислеше „луд за връзване“, как ще реагират хората, когато им каже, че Бог му е заръчал да остави топката в кратера и да иде да търси Ноевия ковчег). Но отново се оказа, че е подценила Спайк. Той не спомена лунните наставления на Всевишния нито веднъж. На няколко пъти заговори за вярата си и за вечното завръщане, разказа за трудностите, с които се е сблъскал в космическата програма; и когато най-сетне започна да споделя как е размишлявал върху тези неща, докато гледал звездите от задната си веранда, и как му се струвало, че е дошло времето всички да се върнем там, откъдето сме дошли, как смятал да организира експедиция в търсене на останките от Ноевия ковчег, който, както е известно, се намира на планината Арарат близо до границата между Турция и Иран, думите му звучаха смислено и логично. Всъщност проект „Арарат“ би трябвало да бъде следващата задача на НАСА; а слушателите биха могли да заключат, че НАСА се държи твърде себично, материалистично и тесногръдо, като се ограничава с космически полети, след като има други проекти, по-близки до сърцето и душата на данъкоплатеца, които биха могли по-добре да оползотворят съвременната им техника.
Страхотен номер, невероятен номер, мислеше си Бети, докато съпругът й слизаше от подиума сред оживени аплодисменти. Дори не бе споменал за пари, а само бе помолил съгражданите си да го почетат с присъствието си, да изслушат идеите му, та ако решат, че мисли разумно, той да потърси хора, които да му помогнат. Това е моят Спайк, промълви неволно Бети, макар и много различен от онзи, за когото се бе омъжила.
— Мисис Тиглър, какво мислите за проекта на съпруга си? — попита я един репортер, докато тя и Спайк се държаха за ръце пред фотографа от „Файетвил Обзървър“.
— Аз съм стопроцентово зад него — отвърна тя, като отправи към Спайк булчинска усмивка. Вестникът отпечата коментара й, а журналистът дори успя да отбележи колко възхитително й стоят роклята и шапката с цвят на горчица. („Горчица! — каза Бети на Спайк. — Тоя сигурно яде говеждото си с минзухари.“) Когато се прибраха, Спайк изглеждаше зареден с енергия, какъвто не го бе виждала от година и нещо насам, така че и дума не можеше да става той да заседне с Библията си на задната веранда; вместо това той буквално я завлече в спалнята, където от известно време само спяха. Макар и неподготвена за това, Бети съвсем не бе недоволна и промърмори нещо относно банята. Спайк каза, че няма да се занимават с това, а Бети много го харесваше такъв властен.