Отлетяха за Анкара, където трябваше да вземат смокинги под наем за официалната вечеря при посланика. Спайк прикри разочарованието си от факта, че повечето гости искаха да говорят за космически полети и съвсем не напираха да го разпитват за проекта „Арарат“. По-късно те се държаха безразлично, да не кажем направо скъпернически, когато в речта си след вечерята Спайк помоли съотечествениците си за дарения.
Явно писмото на Бети, изпратено до Ерзурум чрез „Интерчърч Травъл“, не беше пристигнало, защото вместо поискания джип или ландроувър им дадоха голям мерцедес. Тръгнаха на изток към Хорасан, а после на югоизток и отново на изток до Догубаязит. Пейзажът беше красив, едновременно бледозелен и бледокафяв. Ядоха пресни кайсии и раздаваха образа на усмихнатото семейство Картър на малки дечица, някои от които изглеждаха доволни, макар други да продължаваха да мрънкат за долари или поне за химикалки. Навсякъде имаше военни, което наведе Спайк на мисълта, че областта сигурно има някакво стратегическо значение. Джими с изненада научи, че само преди стотина години връх Арарат, или както упорито го наричаха местните хора, Агри Даги, е бил на границата на три велики империи — Русия, Персия и Турция, а планината е била поделена между тях.
— Не е честно Съветският съюз да получи част от нея — каза Джими.
— Тогава е нямало Съветски съюз — отвърна Спайк. — Когато са били просто руснаци, те са били християни като нас.
— Може би Бог им е отнел тяхната част от планината, когато са станали Съветски съюз.
— Може би — отвърна Спайк, който не бе съвсем сигурен кога са се променили границите.
— Вероятно не е искал тази свещена планина да попадне в ръцете на неверниците.
— Разбирам какво искаш да кажеш — рече малко раздразнено Спайк, — но мисля, че и турците не са точно християни.
— Те не са чак такива неверници като руснаците — заяви Джими, който не искаше да се откаже от теорията си още при първото възражение.
— Разбрано.
По пътя на север от Догубаязит Спайк извика на Джими да спре. Излязоха от колата и бившият астронавт посочи малко поточе. Водата в него течеше нагоре — бавно, но неоспоримо.
— Слава на Бога — възкликна Спайк Тиглър и коленичи за молитва. Джими наклони леко глава, но остана прав. След няколко минути Спайк се върна до мерцедеса и напълни две пластмасови шишета с вода от потока.
— Това е земя на чудесата — заяви той, когато колата отново потегли.
Джими Фългуд, геолог и водолаз, изчака да изминат няколко километра, а после се опита да обясни, че от научна гледна точка е невъзможно водата да тече нагоре. Всичко зависело от тежестта и налягането на водата по-високо в планината, а привидното изкачване било сравнително малък участък от общото спускане на потока. Доколкото знаел, явлението вече било описано. Спайк шофираше и кимаше весело.
— Можеш да го обясниш и така — отвърна накрая той. — Въпросът, е кой е накарал водата да тече нагоре? Кой я е сложил там, за да можем да я видим на път за Арарат? Бог, разбира се. Това е земята на чудесата — повтори той, като кимаше доволно.
Джими винаги бе смятал Спайк за оптимист, но тук, в Турция, спътникът му беше нетърпим. Не го тревожеха нито комарите, нито несполуките; бакшишите му бяха по християнски щедри, а всеки път, когато задминаваха някоя крава, той отваряше прозореца и крещеше или на собственика, или изобщо на полето: „Или я карай, или я дой!“ От време на време това дразнеше, но Джими беше стопроцентово финансиран от проекта „Арарат“, така че търпеше въодушевлението на Спайк, както би изтърпял и лошото му настроение.