По време на третия и последен поход в планината Спайк направи своето откритие. Бяха на неколкостотин метра под върха и тъкмо бяха преминали един коварен сипей, когато намериха две съседни пещери. Сякаш Бог бе пъхнал два пръста в скалата. С непоправимия си оптимизъм, който Джими великодушно търпеше, бившият астронавт пъргаво изчезна в едната; последва тишина, а после отекна вик. Геологът помисли, че спътникът му е срещнал мечка или дори страшния снежен човек, но викът прерасна почти без поемане на дъх в серия доволни възгласи.
Недалеч от входа на пещерата Джими откри Спайк Тиглър да коленичи в молитва. Пред него бе проснат човешки скелет. Джими се смъкна до Спайк. Дори и на колене бившата баскетболна звезда надвишаваше по ръст астронавта. Спайк угаси фенерчето си. Джими го последва. След няколко минути пълно мълчание в студения мрак Спайк промърмори: „Намерихме Ной.“
Джими не отговори. След малко отново включиха фенерчетата си и двата лъча почтително осветиха скелета. Той лежеше с нозе към входа на пещерата и доколкото можеха да преценят, изглеждаше непокътнат. Между костите висяха няколко парцалчета плат — някои бели, други сивкави.
— Слава тебе, Господи — каза Спайк Тиглър.
Опънаха палатката си на няколко метра надолу по склона и претърсиха другата пещера. Спайк тайно се надяваше да намерят жената на Ной или може би корабния му дневник, но не откриха нищо. По-късно, когато се смрачи, в палатката се чу съскане на сгъстен въздух, а след това Спайк Тиглър хвърли топката си над скалите на Арарат в колебливите ръце на Джими Фългуд. И после пак, и още веднъж, и още веднъж. Бившият баскетболист връщаше зле, но Спайк не се отчайваше. Продължаваше да му подава топката, докато не захладня. Осветяваше ги единствено изгряващата луна. Въпреки това Спайк виждаше безпогрешно; Джими чувстваше, че топката лети към него с нощната точност на прилеп.
— Хей, Спайк — извика той по едно време, — да не използваш инфрачервените очила?
Едва видимият му партньор се закиска в отговор.
След като похапнаха, Спайк взе фенерчето си и се върна в гробницата на Ной, както междувременно бе кръстил пещерата. Дали от тактичност или от суеверие, но Джими остана в палатката. Около час по-късно Спайк съобщи, че позата на скелета би позволила на умиращия Ной да гледа през входа на пещерата и да вижда луната. Същата онази луна, на чиято повърхност Спайк Тиглър бе стъпил неотдавна. „Слава тебе, Господи“, повтаряше той, докато затваряше ципа на палатката.
След известно време стана ясно, че нито един от тях не спи. Джими се покашля леко.
— Спайк — каза той с известна предпазливост. — Ами… струва ми се, че сме изправени пред проблем.
— Проблем ли? Изправени сме пред чудо! — отвърна Спайк.
— Да, наистина е чудо. Но и проблем.
— Кажи ми какво разбираш под „проблем“, Джими. — Тонът му беше весел, толерантен, почти снизходителен; тонът на полузащитник, който знае, че може да разчита на ръката си.
Джими продължи внимателно, тъй като сам не беше съвсем убеден.
— Да приемем, че просто разсъждавам на глас, Спайк, и в момента съм изпаднал в негативизъм.
— Добре. — В този момент нищо не можеше да помрачи настроението на Спайк. Смесицата от ентусиазъм и облекчение му напомняше за приземяването.
— Търсим Ноевия ковчег, нали така? Ти си… чул, че трябва да търсим Ноевия ковчег.
— Търсехме сребро, а открихме злато.
— Да де. Само се чудех… дали Ной не е тръгнал нанякъде след края на Потопа? Нали според Библията е живял още няколко века?
— Точно така. Триста и петдесет години. Нали си спомняш за онова село, за което ти казах на върха, Аргури? Ной го е основал. Посадил там лози. Направил първата си ферма. Съградил си наново дом.