Спайк мина през Атланта, но журналистите го нападнаха и там. Не, на този етап не можеше да им каже нищо. Да, проектът „Арарат“ бе стартирал добре. Не, нямаше никакви проблеми. Не, доктор Фългуд щеше да пристигне с друг полет, защото трябваше да свърши някои неща в Истанбул. Какви неща? Да, щеше да има пресконференция и да, Спайк Тиглър се надяваше да съобщи по-конкретни и може би радостни новини по този случай. Как се чувствате, мис Тиглър (цялата в минзухарено)? О, аз съм сто процента зад съпруга си. Страхотно се радвам, че той се върна.
След дълги колебания и молитви преподобният Гибсън се съгласи двете парченца от скелета на Ной да бъдат подложени на научен анализ. Изпратиха прешлена и пръста във Вашингтон чрез доверен посредник, който пък каза, че ги бил изкопал в Гърция. Бети изчакваше да види дали Спайк ще успее отново да се добере до мекото на хляба.
От Вашингтон съобщиха, че намерените кости са приблизително на сто и петдесет години, плюс-минус двайсет. Освен това добавиха, че прешленът почти със сигурност е женски.
Морската мъгла трепти неспокойно над черните води, докато фериботът пътува от нос Хатерас до остров Окракоук. Лъчът на прожектора разсича водата пред носа. Всяка вечер капитанът трябва да налучква курса си като първия път. Бели, червени и зелени водещи светлини го насочват по пътя му. Излизате на палубата, свивате се от студа и вдигате очи нагоре, но този път мъглата е угасила звездите, така че не можете да прецените дали ще има луна. Отново свивате рамене и се връщате в опушената каюта.
На сто мили на запад, в ресторант „Лунен прах“, Спайк Тиглър държи бутилка с вода от потока, който тече нагоре, и обявява началото на втория проект „Арарат“.
10.
Сънят
Сънувах, че съм се събудил. Това е най-старият сън на света и аз току-що го сънувах.
Бях в собственото си легло, което малко ме учуди, но след кратък размисъл ми се стори логично. В чие легло да се събудя? Огледах се и си казах: „Виж ти, виж ти, виж ти.“ Признавам, че не беше особено умно. Но пък кога ли намираме подходящите думи за важните събития?
На вратата се почука и една жена влезе едновременно настрани и заднишком. Би трябвало да изглежда странно, но не беше; напротив, изглеждаше грациозно и стилно. Тя носеше поднос и затова беше влязла така. Когато се обърна, видях, че е облечена в някаква униформа. Медицинска сестра? Не, приличаше по-скоро на стюардеса от непозната за мен авиолиния.
— Рум сървис — каза тя с лека усмивка, сякаш не беше свикнала да обслужва или аз не бях свикнал да ме обслужват, или и двете.
— Рум сървис? — повторих аз. Там, откъдето идвам, такива неща се случват само във филмите. Седнах в леглото и установих, че съм гол. Къде ми беше изчезнала пижамата? Това беше нещо ново. Освен това се изненадах, че изобщо не се притеснявам тя да ме гледа гол до кръста. Това беше хубаво.
— Дрехите ти са в шкафа — каза тя. — Имаш време. Денят е твой. Утрешният също.
Погледнах подноса. Нека ви разкажа за тази закуска. Това без съмнение беше закуската на живота ми. Да вземем например грейпфрута. Знаете ги какви са грейпфрутите: как изпръскват ризата ти и как вечно се изплъзват от ръката ти, освен ако не ги придържаш с вилица или нещо подобно, как месото не иска да се отделя от твърдите ципи, а после изведнъж пада заедно с половината кора, как нагарча, но те кара да се чувстваш виновен, че го поръсваш със захар. Такива са си грейпфрутите, нали? Е, нека сега да ви разкажа за онзи грейпфрут. Първо на първо, месото му беше розово, а не жълто и всяко парченце беше предварително отделено от ципата. Самият плод беше закрепен към чинията с някаква клечка, забита в дъното, така че не се налагаше да го държа, нито дори да го докосвам. Огледах се за захарта, но само по навик. Вкусът се състоеше от две части — ободряваща стипчивост, която бързо преливаше в сладост. Всяко зрънце (приблизително с размерите на попова лъжичка) се пръскаше поотделно в устата ми. Уверявам ви, това беше грейпфрутът на мечтите ми.
Отместих кората с царствен жест и вдигнах един кръгъл сребърен похлупак от гравирана чиния. Естествено, знаех какво ще намеря отдолу. Три филийки печен на грил бекон, изчистен от кожичките. Мазнината блестеше като огън. Рохкият жълтък на двете пържени яйца показваше, че маслото е било равномерно разпределено върху тях, а белтъкът беше поръбен с нежна златиста дантела. Не мога да ви опиша печения домат, мога само да ви кажа какъв не беше. Не беше разкашкана топка от люспи, жилки, семки и червена вода, а нещо компактно, годно за рязане, равномерно изпечено и с вкус на… да, това си го спомням — с вкус на домат. Наденичката: тя пък не беше лоясала кайма от конско месо, натъпкана в кондом, а тъмночервеникава и сочна — истинска… наденичка. Всички останали, които уж бях харесвал в предишния си живот, само можеха да й подражават; сякаш се явяваха на прослушване, но нямаше да получат ролята. Имаше и чинийка под формата на полумесец със съответното капаче. Вдигнах го: да, там бяха кожичките от бекона ми, изпечени отделно и готови за гризкане.