— Добре.
Навремето шуреят ми се бе върнал от десетдневна екскурзия във Флорида с думите: „Когато умра, не искам да ходя в рая. Искам да отида да пазарувам в Америка.“ Сега разбирах какво е имал предвид.
Когато стигнахме в супермаркета, Бригита ме попита дали предпочитам да вървя, или да се возя. Избрах второто, защото звучеше забавно. Тя не се изненада. Като се замисля, някои страни от работата й сигурно са малко досадни — всички реагираме горе-долу еднакво, нали така? Решихме да се возим. Количките за пазаруване бяха големи и имаха моторчета. Бръмчаха като автомобилчета от лунапарк, само че никога не се блъскаха благодарение на някакво електронно устройство за наблюдение. Тъкмо когато мислиш, че ще се разбиеш, возилото ти ловко заобикаля отсрещната количка. Много беше забавно да се опитваш да катастрофираш.
Системата беше елементарна. Разполагаш с пластмасова карта, която пъхаш в процепа до стоките, които искаш да купиш, и набираш желаното количество. След една-две секунди ти връщат картата. Стоките се изпращат и отчитат автоматично.
Прекарах страхотно в пазарската си количка. Спомням си, че навремето ми се случваше да видя малки дечица да седят в количката като в клетка, докато родителите им ги возят. Завиждах им — поне досега. А колко неща накупих! Обрах им почти всичкия розов грейпфрут. Поне така ми се стори. Купих закуска, обяд, вечеря, пазарувах за следобеден чай, аперитив или среднощен пир. Купувах плодове, които не бих могъл да назова, купувах нестандартни мръвки от познати животни и стандартни мръвки от животни, които не бях вкусвал. В австралийския сектор намерих пържола от крокодилска опашка, филе от воден бивол и terrine de kangarou. Купих ги всичките. Опосках кулинарния щанд. Суфле от омар с черешова глазура — как бих могъл да устоя на нещо такова?
Що се отнася до щанда за алкохолни напитки… Никога не бях предполагал, че са измислени толкова начини за опиянение. Аз лично съм човек на бирата и твърдия алкохол, но тъй като не исках да изглеждам предубеден, закупих и няколко кашона вина и коктейли. Етикетите на бутилките услужливо ти даваха подробни сведения колко ще те замае съдържанието, като се вземе предвид полът, теглото и пълнотата ти. Имаше една марка прозрачен алкохол с много опърпан етикет. Казваше се „Пиян-залян“ (произведено в Югославия) и на етикета пишеше, че „Тази бутилка ще ви напие повече от когато и да било“. Не можех да не взема една каса, нали?
Добра работа свърших онази сутрин. Повече не би могло да се желае. Апропо, не ме гледайте снизходително. И вие не бихте правили нещо по-различно. Да кажем, че не идете да пазарувате — какво бихте вършили? Ще се срещате със знаменитости, ще правите секс или ще играете голф? Няма безкраен набор от възможности — това е едно от нещата, които трябва да запомните и за тук, и за там. Какво като съм отишъл да пазарувам — нормално е за хора като мен. Аз не бих ви гледал отвисоко, ако решите първо да се срещате със знаменитости, да се любите или да играете голф. И аз стигнах до това след време. Както казах, не сме толкова различни.
Когато се прибрах, бях… не точно уморен — тук не се изморяваш, — а по-скоро заситен. Пазарските колички бяха забавни; реших, че никога няма да се моря да вървя — всъщност, като се замисля, никой в супермаркета не вървеше. Дойде време за обяд и Бригита пристигна със закуската. След това подремнах. Очаквах да сънувам нещо, защото винаги сънувам, когато спя следобед. Този път не се получи. Странно защо.
Бригита ме събуди с избраните от мен чай и бисквити. Бяха със стафиди, сякаш създадени специално за хора като мен. Не знам вие как смятате, но аз цял живот съм се оплаквал, че в бисквитите не слагат достатъчно стафиди. Очевидно не трябва да бъдат прекалено много, иначе няма да се получи бисквитка, а купчинка стафиди, но винаги съм мислил, че съставките могат да се попроменят. Естествено, в полза на стафидите — да речем петдесет на петдесет. Като се замисля, тези бисквити се казваха точно така: „Петдесет на петдесет“. Купих три хиляди пакета.
Отворих вестника, предвидливо оставен на подноса ми от Бригита, и едва не разлях чая си. Всъщност действително го разлях, само че вече не се притеснявах от такива неща. Причината беше на първа страница. Нормално, нали? „Лестър Сити“ бяха спечелили националната купа по футбол. Без майтап, „Лестър Сити“ бяха спечелили шибаната купа! Не можете да повярвате, нали? Е, може и да повярвате, ако не разбирате нищо от футбол. Аз обаче разбирам; цял живот съм бил фен на „Лестър Сити“ и все пак не можех да повярвам. Не че подценявам отбора си. Те са способни момчета, понякога играят много добре, но никога не печелят големи мачове. Често са ставали шампиони на Втора дивизия, но никога не са печелили в Първа. Виж, един път спечелиха второ място. Но що се отнася до купата… не мога да отрека, че през цялото време, когато бях от „Лестър Сити“ (и много преди това), те никога не са печелили националната купа. Често са стигали до финала, но никога не са отнасяли трофея. 1949, 1961, 1963 и 1969 са черните години, а една-две от тези загуби бяха по мое мнение особено незаслужени, по-конкретно… Добре де, виждам, че не се интересувате особено от футбол. Няма значение, важното е, че „Лестър Сити“ никога не са печелили нищо сериозно, а сега за първи път в историята на клуба бяха взели националната купа. Според вестника мачът е бил върховен. „Лестър Сити“ спечелили с 5:4 в продълженията, след като четири пъти изравнявали резултата. Каква игра! Каква смесица от майсторство и силен дух! Гордеех се с момчетата. Бригита със сигурност щеше да ми донесе видеокасетата на другия ден. Междувременно пийнах малко шампанско със закуската, която ядох за вечеря.