Той каза, че съм добре. Не, не се шегувам, точно така каза: „Ти си добре.“ Чаках да продължи, но той наведе очи и ръката му се премести върху следващата папка. После ме погледна, усмихна се леко и каза: „Не, наистина си добре.“ Аз кимнах. Този път той наистина се върна към работата си, а аз се обърнах и излязох. Навън признах на Бригита, че съм малко разочарован, а тя отвърна, че така било с повечето хора и не трябвало да го приемам лично.
Горе-долу по това време започнах да се срещам с известни хора. Отначало бях срамежлив и молех само за филмови звезди и спортисти, от които се възхищавах. Запознах се например със Стив Маккуин и Джуди Гарланд, с Джон Уейн, Морийн О’Съливан, Хъмфри Богарт, Джийн Тиърни (винаги съм си падал по Джийн Тиърни) и Бинг Кросби. Срещнах се с Дънкан Едуардс и другите играчи на „Манчестър Юнайтед“, загинали в самолетната катастрофа над Мюнхен. Запознах се и с много бивши футболисти на „Лестър Сити“, чиито имена сигурно няма да ви говорят нищо.
След известно време разбрах, че мога да се срещна с когото си поискам. Запознах се с Джон Кенеди и Чарли Чаплин, с Мерилин Монро, с президента Айзенхауер, папа Йоан XXIII, Уинстън Чърчил, маршал Ромел, Сталин, Мао Дзедун, Рузвелт, генерал Дьо Гол, Линдбърг, Шекспир, Бъди Холи, Патси Клайн, Карл Маркс, Джон Ленън и кралица Виктория. Повечето бяха много приятни и, общо взето, се държаха естествено, а не надуто или снизходително. Съвсем като истински хора. Поисках да се запозная с Исус Христос, но молбата ми не се прие добре и аз не настоях. Срещнах се с Ной, но, естествено, имахме малък езиков проблем. Някои хора исках само да видя. Например никога не бих желал да стисна ръката на Хитлер, но ми уредиха да се скрия зад едни храсти, а той да мине край мен с отвратителната си униформа.
Познайте какво стана по-нататък. Започнах да се тревожа. Например за здравето си. Не е ли странно? Може би заради Бригита и нейния сърдечен порок изведнъж започнах да си въобразявам, че ми има нещо. Кой би повярвал? Почнах да се увличам по модерните диети; купих си гладиатор и тренировъчно колело; вдигах тежести; намалих солта и захарта, животинските мазнини и тортите със сметана; дори сведох дозата си „Петдесет на петдесет“ до половин пакет дневно. От време на време се тревожех за косата си, за возенето в супермаркета (дали тези колички са наистина толкова безопасни?), за сексуалната си форма и за баланса на банковата си сметка. Защо се тревожех за този баланс, след като дори нямах банкова сметка? Представях си как връщат картата ми в супермаркета, чувствах се виновен заради огромния кредит, който ми бе отпуснат. С какво го бях заслужил?
Повечето време, естествено, се чувствах добре — и нищо чудно при цялото това пазаруване, голф, секс и срещи с известни хора. Но от време на време си мислех какво ще стане, ако не успея да завърша на осемнайсетия удар? Ако не мога да си позволя моите „Петдесет на петдесет“? Най-накрая споделих тези мисли с Бригита. Тя реши, че е време да бъда прехвърлен в други ръце. Обясни ми, че нейната работа била свършена. Натъжих се и попитах какво мога да й купя, за да покажа благодарността си. Тя отвърна, че си имала всичко, което й трябвало. Опитах се да напиша стихотворение, защото „Бригита“ се римува с „възхита“, но оттам нататък се сетих само за „плам“/ „ще те изям“ и се отказах, тъй като реших, че и преди е получавала подобни стихотворения.