След това ме пое Маргарет. Тя изглеждаше по-строга от Бригита. Носеше елегантни костюми и прическата й беше безупречна. Приличаше на финалистка от конкурс за бизнесдама на годината. Малко се притеснявах от нея — не можех да си представя да й предложа секс, както направих с Бригита. Донякъде очаквах тя да критикува начина ми на живот. Разбира се, това не стана. Само каза, че според нея вече съм добре запознат с всички начини за приятно прекарване на времето и че тя ще бъде на разположение, ако ми потрябва нещо повече от практическа подкрепа.
— Кажи ми, нали е глупаво да се безпокоя за здравето си? — попитах я аз на първата ни среща.
— Напълно.
— И няма смисъл да се тревожа за парите, нали?
— Ни най-малко — отвърна тя.
Тонът й обаче намекваше, че ако се замисля, вероятно ще открия неща, за които си струва да се тревожа. Не бързах. Имах много време. Времето беше нещо, което винаги щеше да ми стига.
Аз може и да не съм най-големият мозък на света, пък и в предишния си живот предпочитах да правя това, което исках или което трябваше, а не да мисля за него. Нормално, нали? Ама като се видиш с повечко време, почваш да задълбаваш в мисленето и да си задаваш някои по-сериозни въпроси. Като например кой управляваше това място и защо не го бях виждал? Винаги съм смятал, че има нещо като изпит или може би текущи оценки; но като изключим доста постната присъда на онова старче, което каза, че съм бил добре, никой не ме безпокоеше. Оставяха ме да се излежавам всеки ден и да тренирам голф. Дали можех да смятам всичко за даденост? Дали не очакваха нещо от мен?
А и тази работа с Хитлер. Скриваш се зад храста и той минава край теб — набита фигура с гадна униформа и фалшива усмивка на лицето. Да, наистина, видях го, задоволих си любопитството, но не можех да не си задам въпроса какво прави той тук. И той ли си поръчваше закуска като всички останали? Вече бях забелязал, че му позволяват да носи своите дрехи. Нима това значеше, че може да играе голф и да прави секс, ако поиска? Какъв беше редът тук?
Пък и аз с моите тревоги за здравето, парите и возенето в супермаркета. Вече не се безпокоях за самите неща, а се притеснявах от самото притеснение. Защо стана така? Дали не беше нещо повече от въпрос на адаптация, както беше предположила Бригита?
В крайна сметка голфът ме накара да се обърна към Маргарет за някои разяснения. Без съмнение през месеците и годините, когато тренирах на това прелестно, свежо игрище с всичките му трикове и изкушения (колко пъти изпращах топката във водата на късия единайсети удар!), играта ми се подобри безкрайно. Така и казах един ден на моя кади Северяно: „Играта ми се подобри безкрайно.“ Той се съгласи и чак по-късно, между вечерята и секса, аз се замислих над думите си. Бях започнал с шейсет и седем удара и постепенно ги намалих. Преди известно време редовно постигах 59, а сега, под безоблачното небе, стигах до 52–53. Можех да изпратя топката на 300 метра без проблем, замахът ми беше съвършен, а дупките сякаш привличаха топката с магнит. Виждах как резултатът ми стига до 40 удара, после — важен психологически момент — минава бариерата 36, тоест два удара на дупка, а после продължава да намалява. „Играта ми се подобри безкрайно“, помислих си аз и си повторих наум думата „безкрайно“. Точно това, естествено, не можеше да стане: трябваше да има край на моето развитие. Един ден щях да завърша играта на осемнайсетия удар, да купя на Северяно няколко питиета, да отпразнувам резултата си с риба, пържени картофки и секс — а после какво? Дали някой някога е завършвал играта на осемнайсетия удар, дори тук?
Маргарет не пристигаше при подръпване на шнурче с пискюл като русата Бригита; човек трябваше да помоли за разговор по видеофона.
— Притеснява ме голфът — започнах аз.
— Това не е много по моята специалност.
— Не, искам да кажа, когато дойдох, започнах с шейсет и седем удара на игра. Сега съм ги свел до петдесет.
— Това не ми звучи като проблем.
— И ставам все по-добър.
— Поздравления.
— А после някой ден ще завърша на осемнайсетия удар.
— Амбицията ти е достойна за възхищение. — Тя май ми се присмиваше.
— Само че какво ще правя после?
Тя се позамисли.
— Ами ще се опитваш всеки път да свършиш на осемнайсетия удар.
— Няма смисъл.