— Защо?
— Просто няма.
— Сигурна съм, че има и много други игрища…
— Проблемът остава — прекъснах я аз може би малко грубичко.
— Можеш да се прехвърлиш на друг спорт, нали? А щом и той ти омръзне, да се върнеш към голфа.
— Проблемът обаче пак си остава. Аз ще съм свършил играта на осемнайсетия удар. Голфът няма да бъде предизвикателство.
— Има много други спортове.
— И с тях ще стане същото.
— Какво закусваш всяка сутрин? — Когато й казах, кимна така, сякаш вече знаеше. — Виждаш ли? Едно и също. Закуската не ти омръзва.
— Вярно.
— Е, мисли за голфа като за закуската. Може би никога няма да ти омръзне да свършваш на осемнайсетия удар.
— Може би — казах скептично аз. — Май никога не си играла голф. Освен това има и още нещо.
— Какво?
— Умората. Тук не се уморявам.
— Това лошо ли е?
— Не знам.
— Умората може да се уреди.
— Сигурно — отвърнах аз. — Но бас държа, че ще бъде някаква приятна умора, а не от ония, от които ти иде да умреш.
— Не смяташ ли, че прекаляваш? — Маргарет говореше рязко, почти раздразнено. — Какво искаше? На какво се надяваше?
Кимнах и разговорът приключи. Животът ми продължи. Още един израз, от който ме досмешава. Животът ми продължи, а аз станах безкрайно добър в голфа. Освен това правих какви ли не други неща:
— Отидох на няколко пътешествия.
— Научих се да карам кану, да се катеря по скали и да управлявам балон.
— Попаднах в какви ли не опасни ситуации и се измъкнах.
— Изследвах джунглата.
— Гледах съдебен процес (не бях съгласен с присъдата).
— Опитах се да стана художник (не бях толкова бездарен, колкото предполагах) и хирург.
— Влюбих се, разбира се, няколко пъти.
— Преструвах се, че съм последният (или първият) човек на земята.
Това не означава, че спрях да правя това, с което бях започнал. Спах с голям брой жени, понякога едновременно; ядях все по-странни и редки храни; срещнах се с всички известни хора, за които успях да се сетя. Например запознах се с всички възможни футболисти. Започнах с известните, после минах на онези, които ми харесват, но не са особено известни, после посредствените, после онези, чиито имена помнех, но не си спомнях как изглеждат или как играят; накрая поисках единствените, които не познавах, гадните, скучни, агресивни играчи, които изобщо не харесвах. Не ми беше приятно да се запозная с тях — те бяха също толкова гадни, скучни и агресивни извън терена, както и на него, — но аз не исках да ми свършат футболистите. После и това стана. Помолих за нова среща с Маргарет.
— Запознах се с всички футболисти.
— Боя се, че и от футбол не разбирам.
— Освен това нищо не сънувам — оплаках се аз.
— Защо ти е да сънуваш? — отвърна Маргарет. — Защо са ти сънища?
Усетих, че в известен смисъл тя ме изпитва, за да разбере колко сериозно говоря. Дали ставаше въпрос за нещо повече от проблем на адаптацията?
— Мисля, че имам право на обяснение — заявих аз малко надуто.
— Питай каквото искаш. — Тя се облегна назад.
— Виж какво, искам да си изясня нещата.
— Амбицията ти е достойна за възхищение. — Говореше малко нафукано.
Реших да започна отначало.
— Гледай сега, това е раят, нали?
— О, да.
— Ами неделите?
— Не те разбирам.
— В неделя — продължих аз, — доколкото мога да преценя, защото вече много-много не гледам кой ден е, аз играя голф, пазарувам, вечерям, правя секс и не изпитвам угризения.
— Това не е ли… идеално?
— Не искам да бъда неблагодарен — казах предпазливо аз, — но къде е Бог?
— Бог. Бог ли искаш? Бог ли ти трябва?
— Нима от мен зависи?
— Точно от теб. Искаш ли Бог?
— Мислех, че нещата не стоят така. Според мен или има Бог, или няма. Във всеки случай не съм предполагал, че зависи от мен.
— Че от кого другиго?
— Ооо…
— В днешно време раят е демократичен — каза тя, а после добави: — Ако пожелаеш да бъде де.
— Какво искаш да кажеш?
— Вече не натрапваме рая на хората — каза тя. — Вслушваме се в желанията им. Всеки може да получи каквото желае. Раят е такъв, какъвто го предпочитат хората.