— Защо се усмихваш? — попитах аз. Бях леко учуден. Мислех, че работата на Маргарет е да отговаря на въпросите ми като Бригита. Тя обаче явно имаше собствено мнение и нямаше нищо против да го сподели.
— Само защото понякога ми се вижда странно колко упорито държат хората на телата си. Разбира се, понякога молят за лека пластична операция. Излиза, че един различен нос, опънати бузи или шепа силикон е всичко, което стои между тях и идеалното им „аз“.
— Какво стана със стария Едем?
— Ами продължи да съществува и след като построиха новите. Само че все по-малко се търсеше. Хората все се натискаха за модерните. Това не ни учуди особено. Ние тук сме далновидни.
— Какво стана с едемчаните?
Маргарет сви рамене малко самодоволно, като плановик, чиито прогнози са били изпълнени с точност до последната цифра след десетичната запетая.
— Ами измряха.
— Просто така? Искаш да кажеш, че сте затворили техния рай и те са измрели?
— Не, не, точно обратното. Не сме на този принцип. По конституция старият рай съществува дотогава, докато неговите обитатели го искат.
— Всички ли са измрели?
— Мисля, че има няколко останали.
— Може ли да се запозная с един от тях?
— Съжалявам, но не приемат посетители. По-рано нямаха нищо против. Само че хората от новия рай се държаха с тях като с циркаджийски клоуни, сочеха ги с пръст и задаваха глупави въпроси. Затова едемчаните отказаха да се срещат повече с тях. Разговаряха само с други едемчани. После започнаха да измират. Сега не са останали много. Ние ги следим, разбира се.
— Те безплътни ли са?
— Някои да, някои не. Зависи от сектата. Разбира се, безплътните по-лесно избягват хората от новия рай.
Звучеше логично. С изключение на най-важното.
— Как така другите са измрели?
— Всеки може да умре, ако иска.
— Не знаех.
— Е, нали трябва да има и някаква изненада? Да не смяташе, че можеш да предвидиш всичко?
— И как умират? Самоубиват ли се? Или вие ги убивате?
Маргарет изглеждаше шокирана от жестокото ми предположение.
— Не, за бога. Както ти казах, всичко е демократично. Ако искаш, умираш. Просто трябва да го искаш достатъчно дълго време и то става. Смъртта не е въпрос на случайност или мрачна неизбежност като първия път. Тук държим на свободната воля, както може би си забелязал.
Не бях сигурен, че мога да смеля всичко. Трябваше да си тръгна и да помисля.
— Ами моите проблеми с голфа и безпокойството? И други ли реагират така?
— О, да. Например хората често искат времето да е лошо или просто да им се случи нещо неприятно. Липсват им проблемите. Някои искат да ги боли.
— Моля?
— Точно така. Е, и ти онзи ден се оплакваше, че не се изморяваш толкова, че „да ти иде да умреш“. Интересен израз. Да, хората искат болка, не е чак толкова странно. Някои молят за операции, и то не козметични, а истински.
— И правят ли им ги?
— Само ако наистина настояват. Опитваме се да им намекнем, че желанието за операция всъщност е признак на нещо друго. Обикновено се съгласяват с нас.
— И какъв процент от хората избират да умрат?
Тя ме погледна в очите, сякаш се опитваше да ме успокои.
— Сто процента, разбира се. Е, след хиляди години старо време, естествено. Но рано или късно всички искат да умрат.
— Значи пак е като първия път? Накрая винаги умираш?
— Да, но не забравяй, че тук животът е много по-хубав. Хората умират, когато решат, че са се наживели, а не преди това. Вторият път е по-смислено, защото сам си го пожелал. Както казах, тук се вслушваме в желанията на хората.
Не че я обвинявах. Не съм такъв човек. Просто исках да разбера как работи системата.
— Значи… дори вярващите, които идват, за да славят Бог вечно… дори и те гушват букетчето след неколкостотин… няколко хиляди години?
— Да. Както казах, има още няколко живи едемчани, но непрекъснато намаляват.
— Какъв тип хора първи молят да умрат?
— „Молят“ не е точната дума. Достатъчно е само да го искаш. Тук няма грешки. Ако наистина желаеш, ще умреш. Това е принципът.
— Значи?
— Значи така. Съжалявам, но — да отговоря на въпроса ти — хората, които първи пожелават да умрат, приличат на теб. Онези, които искат секс, бира, наркотици, бързи коли и така нататък. Отначало не могат да повярват на късмета си, а после, няколко века по-късно, не могат да повярват на лошия си късмет. Разбират, че просто са такива. Осъдени са да бъдат себе си. Хилядолетие след хилядолетие. Те умират най-рано.