— Не вземам наркотици — заявих твърдо аз. Бях малко ядосан. — И имам само седем коли. Тук това не е много. Дори не ги карам бързо.
— Разбира се, че не. Става въпрос за общите категории на щастието, нали разбираш.
— А кои издържат най-дълго?
— Ами някои едемчани бяха упорити клиенти. Вярата им ги крепеше с векове. В днешно време… да, адвокатите издържат доста време. Обичат да преравят старите си дела, а после делата на всички останали. Това може да продължи вечно. Образно казано — побърза да добави тя. — Учените също издържат много дълго. Те обичат да седнат и да изчетат всички книги на света. После обичат да спорят за тях. Някои от тези спорове — Маргарет вдигна очи — продължават с хилядолетия. Явно ги карат да се чувстват млади.
— Ами хората, които пишат книгите?
— О, те не издържат и наполовина колкото читателите си. Същото е при художниците и композиторите. Някак си разбират кога са дали най-доброто от себе си и после сякаш угасват.
Би трябвало да съм потиснат, но не бях.
— Не трябва ли да се чувствам потиснат?
— Разбира се, че не. Ти си тук, за да се забавляваш. Имаш всичко, което искаш.
— Да, сигурно е така. Може би не мога да свикна с мисълта, че някой ден ще поискам да умра.
— Само почакай — каза тя с нетърпелив, но приятелски тон. — Само почакай.
— Последен въпрос. — Виждах как си играе с моливите си и ги подрежда в права линия. — Какви всъщност сте вие?
— Ние ли? Ами страшно много приличаме на вас. Всъщност бихме могли да бъдем едни от вас. А може би сме.
— Ако може, пак ще дойда да си поговорим.
През следващите няколко века — може и повече да е било, спрях да броя по старото време — аз работих сериозно върху голфа. Не след дълго всеки път завършвах играта на осемнайсетия удар и моят кади започна да се удивлява по навик. Зарязах голфа и подхванах тениса. Скоро победих всички звезди на сгур, трева, глина, дърво, бетон, мокет — каквато настилка си изберяха. Отказах се от тениса. Играх за „Лестър Сити“ на финала за Световната купа и си тръгнах с медал (третият ми гол, силен шут от десет метра, реши мача). Размазах Роки Марчано на четвъртия рунд в Медисън Скуеър Гардън (и малко го носих през последните един-два рунда); сведох световния рекорд по маратон до 28 минути, спечелих световната купа по стрелички. След известно време започнах да смятам олимпийските златни медали за дребни монети. Зарязах спорта.
Пазарувах здраво. Ядох повече животни, отколкото е имало на Ноевия ковчег. Опитах всички съществуващи бири и няколко несъществуващи, станах ценител на вина и дегустирах най-хубавите реколти; много бързо се свършиха. Запознах се с куп знаменитости. Спах с адски много жени по адски много начини, но и жените, и начините имат край. Не ме разбирайте погрешно: не се оплаквам. Беше страхотно. Искам да кажа, че знаех защо го правя. Търсех изход.
Започнах да комбинирам удоволствията и да спя с известни хора (не, няма да ви кажа с кои — те ме помолиха да бъда дискретен). Спомних си какво беше казала Маргарет и се опитах — е, за няколко века — да споря с други хора, които бяха чели същите книги като мен. Само че това ми се видя доста суховато, поне в сравнение с истинския живот, та не си заслужаваше да продължавам. Дори отидох при онези, които пееха и се молеха в църквата, но това не беше в мой стил. Направих го само защото исках да опитам от всичко, преди да проведа последния си разговор с Маргарет. Тя изобщо не се беше променила за няколкото хилядолетия от първата ни среща. От друга страна, и аз си бях същият.
— Хрумна ми нещо — казах аз. За толкова време все ще ти дойде някаква идея, нали така? — След като в рая можеш да получиш каквото си искаш, защо да не пожелаеш да бъдеш някой, на когото вечността няма да му омръзне? — Облегнах се назад с известно самодоволство. За моя изненада тя кимна почти окуражително.
— Защо не пробваш? — каза тя. — Мога да ти уредя трансфера.
— Но?… — попитах аз, защото знаех, че ще има и „но“.
— Ще ти уредя трансфера — повтори тя. — Проста формалност.
— Първо ми кажи къде е уловката. — Не исках да бъда груб. От друга страна, не исках да се мина с няколко хилядолетия.