От време на време се забавлявах с тази ситуация от позицията на отритнат и можех да се кискам отстрани. Ала сред онези породи, които се вземаха на сериозно, възникнаха всевъзможни сложни чувства на завист и съперничество. На прасето, лишено от обществени амбиции, му беше все едно, но някои други животни приеха идеята за нечистотата като лична обида. И трябва да се отбележи, че системата на подбора — поне така, както я приложи Ной — беше доста нелогична. Всеки би се запитал какво му е толкова специалното на чифтокопитния преживен добитък? Защо камилата и заекът трябва да получат второкласен статут? Защо ще се прави разлика между покритите с люспи риби и голите? Нима лебедът, пеликанът, чаплата, папунякът не са измежду най-прекрасните птичи видове? Но тях не ги удостоиха с почетна значка за чистота. Защо ще се заяждат с мишката и гущера — които и без това вече си имаха достатъчно проблеми — и допълнително ще мачкат самочувствието им? Безуспешно търсехме да съзрем поне зрънце логика във всичко това, напразно очаквахме Ной да ни го обясни някак си. Но той не правеше нищо друго освен да се подчинява сляпо. Ной, както много пъти са ви повтаряли, беше богобоязлив човек; и като се има предвид Божият нрав, вероятно прибягваше до най-безопасната тактика. И все пак ако бяхте чули само плача на стридите и раците, тъжните тиради на смаяния омар, ако бяхте съзрели печалния опозорен щъркел, щяхте да разберете, че отношенията между нас са се променили завинаги.
А имаше и още едно затрудненийце. По някаква нещастна случайност от нашия вид бяхме успели да се промъкнем седмина. Не само че бяхме нелегални (срещу което някои негодуваха), не само че бяхме нечисти (заради което някои вече започнаха да ни презират), ами се бяхме подиграли с чистите и легални видове, пародирайки тяхното свещено число. Набързо решихме да излъжем за бройката си — затова никога не се появявахме заедно на едно и също място. Открихме на кои части от кораба сме добре дошли и кои трябва да избягваме.
С една дума, вече ви е ясно, че от самото начало представлявахме безрадостна дружина. Някои от нас скърбяха за онези, които бяхме принудени да изоставим; други негодуваха срещу статута си; трети пък, макар и на теория поласкани от титлата „чист“, с право се бояха от фурната. А на всичкото отгоре трябваше да съжителстваме с Ной и семейството му.
Не знам как да ви го кажа по-меко, обаче Ной не беше свестен човек. Осъзнавам, че това ще ви смути, защото всички вие сте негови потомци; но то си е голата истина. Той беше направо чудовище, тоя изперкал ваш праотец, който прекарваше половината си ден да угодничи на своя Бог, а другата половина — да си го изкарва на нас. Имаше тояга от гоферово дърво, с която… Е, някои животни и до ден-днешен са си на ивици. Изумително е докъде води страхът. Казвали са ми, че при вашия род косата ти може да побелее само за няколко часа, ако преживееш страшен шок; в Ковчега последиците от страха бяха още по-драматични. Имаше една двойка гущери например, които буквално си сменяха цвета само като чуеха гоферовите сандали на Ной да потропват на слизане от палубата. С очите си го видях: кожата им изгубваше естествената си окраска и се сливаше с фона. Ной поспираше, когато минаваше покрай тяхното отделение, чудейки се защо е празно, после отминаваше с нехайна походка; щом стъпките му заглъхнеха, ужасените гущери бавно възвръщаха нормалния си цвят. В постпотопните години това явно се оказа полезен трик; но то се появи и разви като хронична реакция към „Адмирала“.
Със северните елени работата беше по-сложна. Те вечно нервничеха, но не само поради страх от Ной; беше нещо по-дълбоко. Нали знаете, че някои от нас, животните, имаме пророческа дарба? Дори вие сте успели да забележите това, след като хилядолетия наред сте се сблъсквали с нашите навици и наклонности. „Я виж ти — казвате си, — кравите са полегнали на поляната, значи ще вали.“ Е, разбира се, цялата работа е много по-тънка, отколкото можете да си представите, а смисълът й категорично не се свежда до това животните да служат на човеците като прост ветропоказател. Както и да е, тревогата на северните елени бе нещо по-дълбоко от терзанията, които предизвикваше Ной, нещо по-особено от безпокойство пред буря; нещо… в дългосрочен план. Те се потяха, цвилеха с потискащо настървение и ритаха по пречките от гоферово дърво, макар в момента, пък и по-късно, да не ги грозеше опасност. Такива бяха и дори когато Ной се държеше сравнително прилично. Истината е, че северните елени предусещаха нещо. И то беше отвъд представите ни по онова време. Сякаш казваха: „Мислите си, че е дошло най-страшното ли? Хич не си въобразявайте.“ И все пак, каквото и да бе то, дори северните елени не можеха да го назоват. Нещо далечно, съдбовно… предопределящо бъдещето.