— Егати! — отбеляза някой. — Гугукат си!
Едипа извади зъби от Мецгър, огледа се и видя на вратата Майлс, момчето с бретона и мохеровия костюм, сега умножено по четири. Навярно това бяха „Параноиците“, рокгрупата, за която той спомена. Невъзможно бе да ги различи един от друг. Трима държаха електрически китари. Всички блещеха очи със зяпнали усти. Изникнаха и няколко момичешки лица, които надничаха изпод мишници и някъде отдолу, от нивото на колената.
— Това е перверзно! — подхвърли едно от момичетата.
— Вие от Лондон ли сте? — запита друго. — В Лондон тъй ли го правят?
Лакът изпълваше въздуха като мъгла, навсякъде по пода блещукаха парчета стъкло.
— Направо прелест! — обобщи едно момче с ключ в ръка и Едипа реши, че това е Майлс.
Сега вече напълно почтително, за всеобщо забавление, той започна да описва някаква оргия с участието на дресиран тюлен, малък автомобил с плъзгащ люк и двайсетлитров бидон с бъбречна лой.
— Положително нашето тук бледнее в сравнение с вашето прекарване — обобщи Едипа, която бе успяла да се преобърне. — Защо не излезете всички навън, а? Да ни попеете. Нали знаете, че тая работа не става без хубава музика. Направете ни серенада.
— Може би по-късно ще дойдете при нас в басейна? — срамежливо ги покани един от „Параноиците“.
— Зависи колко горещо ще стане тук, приятелчета — весело намигна Едипа.
След като включиха разклонители и кабели във всички възможни контакти в стаята и ги прекараха на сноп през прозореца, „Параноиците“ се изнизаха навън.
— Има ли желаещи за „стриптийз Ботичели“? — подхвърли Мецгър, помагайки й да се вдигне на крака.
От телевизора в стаята прогърмя реклама за турската баня „Харемът на Хоган“, разположена в центъра на Сан Нарцисо, ако изобщо можеше да се каже, че градът има център.
— Банята също беше собственост на Инвърарити — уведоми я Мецгър. — Не знаеше ли това?
— Садист! — крясна Едипа. — Ако го речеш още веднъж, ще ти надяна телевизора на главата.
— Наистина си луда — установи той с усмивка.
Но тя не беше луда.
— Дявол да го вземе, има ли нещо, дето Пиърс не е притежавал? — попита Едипа.
— Това ще кажеш ти — изви вежди към нея Мецгър.
Дори да смяташе да му отговори, такава възможност не й се удаде, защото „Параноиците“ запяха след ужасяващ потоп от тежки металически китарни акорди. Барабанистът им твърде рисковано се бе настанил на трамплина, а останалите бяха невидими. Мецгър я притисна отзад с намерението да обхване гърдите й с ръце, но поради многото дрехи не можа да ги открие. Двамата застанаха до прозореца и изслушаха песента на „Параноиците“.
— И сега какво? — оптимистично потръпна Едипа.
— Първи въпрос — напомни й Мецгър.
Санбернарът лаеше от телевизора. Едипа погледна натам и видя Малкия Игор, предрешен като турче-просяче, да пристъпва крадешком заедно с кучето, на фона на декор, който трябваше да мине за константинополски.
— Още една сгрешена част, а? — обнадеждено подметна тя.
— Не мога да приема такъв въпрос — заяви Мецгър.