Настъпи дълбока, недвусмислена тишина. Значи това беше последният от неговите гласове, които бе чувала — на Ламонт Кранстън. Телефонната линия би могла да води във всяка посока, на каквото и да е разстояние. През месеците след разговора безмълвната двусмисленост на телефонното обаждане се бе предавала на възкресеното в паметта й: спомени за лицето и тялото му, неговите подаръци, за думите му, които понякога бе симулирала, че не чува. Тази неопределеност бе отдалечила Пиърс от нея и Едипа почти го бе забравила. Сянката бе изчакала цяла година, преди да я навести. И ето сега — писмото от Мецгър. Навярно тогава, миналата година, Пиърс бе телефонирал, за да й съобщи за допълнението? Или бе решил това по-късно, в отговор на нейното раздразнение и индиферентността на Мучо? Едипа се почувствува беззащитна, надхитрена, унизена. Никога през своя живот не бе изпълнявала завещание, нямаше представа откъде да започне, изобщо не бе наясно как да обясни на онези от адвокатската кантора в Лос Анжелос, че не знае откъде да започне.
— Мучо, момчето ми!… — извика тя в пристъп на безсилие.
Мучо Маас, вече у дома, прекрачи прага на порталната врата.
— Днес претърпях нов крах… — начена той.
— Чакай да ти кажа… — подхвана и тя, но остави Мучо да говори пръв.
Той беше диджей, работеше в южната част на Полуострова12 и редовно изпадаше в кризи, предизвикани от угризения на съвестта заради професията си.
— Не вярвам, изобщо не вярвам в тая работа, Ед. Опитвам, но наистина не мога — обикновено мънкаше Мучо, умърлушен, много по-отчаян, отколкото тя изобщо би могла да бъде някога.
В такива случаи Едипа почти изпадаше в паника. Изглежда видът й, който говореше, че съвсем скоро тя напълно ще загуби самообладание, оправяше настроението му.
— Прекалено чувствителен си.
Да, трябваше да му казва толкова много други неща, но Едипа повтаряше само тези думи. Което, между другото, беше вярно. Няколко години той бе работил като продавач на стари коли и му бе станало безпощадно ясно какво означава за него тази професия — истинско терзание. За да премахне дори и най-незначителните следи от мустаци, всяка сутрин Мучо бръснеше горната устна три пъти контра, винаги с ново ножче, и неизменно се разкървавяваше, ала не слагаше оръжие. Купуваше сака без подплънки, а после отиваше при шивач, който да направи реверите още по-ненормално тесни, миеше си косата само с вода и я сресваше като Джак Лемън13, та да заблуждава още повече хората. Видеше ли стърготини от подострен молив, дори и най-дребните, целият се разтреперваше — хора като него използуваха подобни неща единствено за уплътняване на разбити предавки. Въпреки че бе на диета, не можеше както Едипа да подслажда кафето с мед, защото медът, подобно на всички други лепкави субстанции, го натъжаваше. Припомняше му с твърде много горчивина за онова, което — често смесено с машинно масло — коварно се процежда в луфтовете между буталото и стените на цилиндъра. Веднъж напусна демонстративно едно увеселение, само защото някой бе подхвърлил „паста със сметана“ и то, според него прозвучало злонамерено14. Човекът беше сладкар, унгарски имигрант и говореше за своята работа, но Мучо си бе такъв: прекалено чувствителен.
Все пак някога той поне бе вярвал в автомобилите. Може би дори прекалено много. Как да не вярва, когато седем дни в седмицата пред очите му се точеше неспирното шествие на още по-изпаднали от него хора, негри, мексиканци, бели несретници. Те докарваха възможно най-окаяните таратайки — моторизирани метални олицетворения на самите тях, на семействата им и на онова, което сигурно е представлявал целият им живот, тъй беззащитни пред всеки, пред погледа на един непознат като него — шасито разкривено, подът ръждясал, калникът пребоядисан в оттенък, различаващ се от първоначалния едва забележимо, но все пак достатъчно, за да се отрази това на цената, а и на Мучо, който в подобни случаи почти изпадаше в депресия. Вътре отчайващо миришеше на деца, на евтино пиене от супермаркет, на две, а може би и три поколения пушачи или само на прах. Докато метяха колите, Мучо биваше принуден да гледа остатъците от техния живот и му бе невъзможно да определи кое е било изхвърлено (след като, предполагаше той, всяко нещо е било придобивано толкова трудно, че от страх трябва да бъде задържано колкото е възможно по-дълго и съхранявано) и кое просто (и може би с трагични последствия) загубено: захванати с кламер купони обещаващи търговски отстъпки от пет или десет цента, розови рекламни листовки, фасове, гребени с изронени зъби, обяви за набиране на работна ръка, откъснати от телефонния указател жълти страници с номера на фирми, парцали от старо бельо или рокли, които вече представляваха експонати от една отминала епоха (за бърсане на запотеното от дъха предно стъкло, та да гледаш по-ясно — филм, жена или автомобил, които са ти харесали, или полицай, който може да те спре просто така, за проверка). И всичко това поръсено и оцветено еднакво, като салата от безизходност и отчаяние, от сивия сос на пепелта, наслоените отработени автомобилни газове, прахта, телесните отпадъци. Прилошаваше му от тези неща, но по неволя бе принуден да ги гледа. Ако работеше в истинско тържище за стари коли, вероятно би могъл да издържи и да направи кариера: в края на краищата ожесточението, предизвикало всяка катастрофа, не се повтаряше толкова често и бе достатъчно отдалечено от него, за да го приема той за нещо чудотворно, защото свръхестествена е всяка друга смърт — освен нашата, когато удари часът й. Но при безкрайните, продължаващи с месеци наред разменни ритуали, взаимоотношенията никога не стигаха до насилие и/или кръв и, тъй да се каже, бяха прекалено благопристойни, та впечатлителният Мучо да ги изтърпява по-дълго. Въпреки че постоянното излагане на въздействието на неизменната сива болест бе успяло донякъде да го имунизира, той все пак изобщо не можеше да свикне с начина, по който собствениците, тези човешки сенки, прииждаха непрекъснато ден подир ден, само за да заменят една своя неизправна и очукана модификация за друга, също тъй безперспективна, движеща се проекция на нечий чужд живот. Сякаш беше нещо напълно естествено. За Мучо това бе ужасяващо. Безконечно преповтарящо се кръвосмешение.
13
Джак Лемън (1925 — 2001) — популярен американски киноактьор, носител на награда „Оскар“ за главната мъжка роля във филма „Спасете тигъра“ (1973, реж. Джон Евилдсен). Снимал се е в повече от 70 филма. Особено известен става с комедиите „Някои го обичат горещо“, 1959, реж. Били Уайлдър; „Голямото състезание“, 1965, реж. Джон Франкенхаймер.
14
Creampuff (