— Аха! — подскочи Мецгър. — Значи ги е купила „Биконсфилд“, а не Инвърарити. Акциите, които притежаваше той, бяха единствено от „Остиълайзис Инкорпорейтид“, компанията основана за финансиране разработката на филтъра. А със самата фирма „Биконсфилд“ той изобщо не бе свързан.
— Знаете ли, че всичко това страшно ми напомня оная ужасна, ама ужасна якобинска драма на отмъщението, дето я гледахме миналата седмица — отбеляза едно от момичетата, красива брюнетка с ниска талия, черно плетено трико и остри гуменки.
— Трагедията на куриера — добави Майлс. — Да, права е. Съвсем същата история, дори още по-откачена. Костите на един изгубен батальон в някакво езеро, извадени оттам, превърнати във въглен…
— Тия хлапета са подслушвали! — изкрещя Ди Пресо. — Все някой подслушва, шпионира! Слагат ти микрофони в апартамента, записват телефонните ти разговори…
— Да, ама ние няма да раздрънкваме това, което чуваме — подхвърли друго момиче. — Пък и никой от нас не пуши „Биконсфилд“. Всички сме на марихуана.
Смях. Обаче те не се шегуваха. Барабанистът Ленард извади от джоба на плажния халат пълна шепа цигари с марихуана и ги раздаде на останалите.
— Незаконно притежание на наркотици — промърмори Мецгър, с извърната настрана глава и затворени очи.
— Помощ! — изграчи Ди Пресо, облещен назад към езерото, с безумен поглед и широко зяпнала уста. Беше се появила още една моторница, която пореше водата към тях. Зад челното стъкла клечаха сгушени две фигури в сиви костюми. — Мец, аз ще бягам. Ако оня спре тук, не го дразни, той е мой клиент — добави Ди Пресо и изчезна надолу по стълбата.
Едипа въздъхна, легна по гръб и загледа през вятъра в празното синьо небе. Скоро чу припалването на мотора на Годзила ІІ.
— Мецгър — сепна се тя, — Ди Пресо взима лодката. Изоставени сме.
Точно така беше. Чакаха там дълго след залез-слънце, докато накрая Майлс, Дийн, Серж, Ленард и техните момичета, наподобявайки информационно табло на стадион, изписаха няколко пъти поред със светулките на цигарите си SOS и привлякоха вниманието на охраната на Лагуни Фангозо — нощен гарнизон, съставен от бивши актьори от каубойски филми и моторизирани полицаи от Лос Анжелос. А междувременно слушаха песните на „Параноиците“, пиха, нахраниха със сандвичи ято глупави чайки сбъркали Лагуни Фангозо с Тихия океан, и чуха съдържанието на Трагедията на куриера от Ричард Уорфинджър, поднесено им в почти неразгадаем вид от осмината, чиято памет сякаш постепенно се разплиташе в най-неочаквани посоки, също като лъкатушещите къдрици и облачета дим от марихуаната. В главата на Едипа настана такава бъркотия, че на другия ден тя реши да гледа пиесата и дори изнуди Мецгър да я придружи.
Драмата Трагедията на куриера бе постановка на театралната трупа „Цистернаджиите“ от Сан Нарцисо, а „Цистерната“ представляваше малък театър с кръгла сцена, разположен между някакво бюро за проучване/контрол на пътното движение и полузаконно функциониращ цех за производство на транзистори, който не е бил там предната година и нямаше да съществува следващата, но това не му пречеше засега да подбива цените дори на японците и да печели щури пари. Едипа и не особено ентусиазираният Мецгър влязоха в полупразна зала. До началото на представлението броят на зрителите остана непроменен. Костюмите обаче изглеждаха великолепни, сценичното осветление издаваше богато творческо въображение и въпреки че всички реплики бяха изречени на натурализиран среднозападен книжовно-сценичен английски език, още на петата минута Едипа бе изцяло погълната от картината на злото, създадена от Ричард Хуорфинджър за неговата публика от ХVІІ век, тъй предапокалиптична, обладана от плътска умора и стремеж към смъртта, почти трогателно неподготвена за дълбоката ледена бездна на очакващата я само след няколко лета гражданска война.
И така, Анджело, злият херцог на Скуамулия, десетина години преди отразеното в пиесата време, е убил добрия херцог на съседно Фаджио, като намазал с отрова краката на поставената в дворцовия параклис статуя на Свети Нарцис, епископ на Йерусалим, чиито крака добрият херцог имал навика да целува всяка неделя по време на литургия. Това дава възможност на Паскуале, коварният незаконороден син на херцога на Фаджио, да стане регент на своя природѐн брат Николо, законен наследник и положителен герой в пиесата, докато последният навърши пълнолетие. Паскуале, разбира се, няма намерение да го оставя да живее толкова дълго. Той е в близки отношения с херцога на Скуамулия и замисля да премахне младия Николо, като му предложи да играят на криеница, а после хитро да го подмами в дулото на някакъв огромен топ, с който един оръженосец трябвало начаса да произведе изстрел, и така детето да бъде унищожено, както мрачно си припомня Паскуале по-късно в трето действие, и: