и:
Което очевидно го забавлява много. А Николо взема написаното и запечатано писмо до Дженаро, пъха го в жакета си и тръгва за Фаджио, без дори да подозира, както и самият Ерколе, за преврата и за своето предстоящо възстановяване като законен херцог на Фаджио. Действието се прехвърля към Дженаро, поел начело на малка армия към Скуамулия. Продължителни разговори в смисъл, че ако Анджело иска мир, по-добре ще е да изпрати вестител, преди да стигнат границата, защото в противен случай, колкото и да им е неприятно, ще го накълцат на кайма. Действието на следващата картина отново протича в Скуамулия, където Виторио, куриерът на херцога, доносничи за предателските слова на Николо. Влиза и още някой с вестта, че тялото на Доменико, измамния приятел на Николо, е намерено обезобразено, но в обувката му било пъхната написана с кръв бележка, разкриваща истинската самоличност на Николо. Анджело изпада в апоплектичен бяс и заповядва Николо да бъде догонен и убит. Обаче не и от неговите хора.
Всъщност именно от този момент нататък пиесата става някак странна и между думите започват да се прокрадват лека хладина и двусмисленост. Дотук нещата биват назовавани пряко с истинските им имена или чрез метафори. Но когато херцогът изръмжава своята съдбовна заповед, настъпва промяна в начина на изразяване, която може да бъде определена само като ритуално премълчаване. Става ясно, че определени неща няма да бъдат изречени гласно, някои събития няма да бъдат показани на сцената, колкото и да е трудно зрителят да си представи какви биха могли да бъдат тези неща, имайки предвид ексцесиите от предишните действия. Засега херцогът не осведомява публиката, а и по-късно сигурно няма да го направи. Крещейки на Виторио, той достатъчно категорично определя кой няма да преследва Николо и нарича своите телохранители жалки страхливци, паплач, шутове. Но тогава кои ще бъдат преследвачите? Виторио е наясно — това е известно на всички натруфени лакеи, дето се мотаят из двореца и разменят многозначителни погледи. Отлично позната на тогавашната публика шега. Анджело също знае, обаче не казва. Думите му, въпреки че насочват донякъде, не обясняват:
Обратно към Дженаро и неговата армия. От Скуамулия пристига агент и съобщава, че Николо е тръгнал към тях. Шумно ликуване, прекъснато от Дженаро (обикновено той не просто говори, а ораторства), който моли войниците да не забравят, че Николо все още е на служба при „Турн и Таксис“. Одобрителните възгласи стихват. И отново, както в двореца на Анджело, се прокрадва онази странна хладина. Всички на сцената (очевидно по режисьорско указание) осъзнават някаква потенциална вероятност. Дженаро — дори още по-потаен от Анджело в предишната сцена — призовава Бог и Свети Нарцис да пазят Николо, и войската продължава по пътя. Дженаро пита един лейтенант къде се намират. Става ясно, че са на около левга само от езерото, където за последно е била видяна Изгубената гвардия на Фаджио, преди загадъчното й пропадане.
Междувременно в двореца на Анджело най-после настъпва краят на хитрините на лукавия Ерколе. Виторио и още пет-шест души го пресрещат и обвиняват в убийството на Доменико. Изнизва се цяло шествие от свидетели, следва пародия на съдебен процес и в освежително простичка сцена Ерколе среща своята смърт, пронизан от множество кинжали.
В следващата картина виждаме за последен път Николо. Той спира да отдъхне на брега на езерото, където, доколкото помни от разказите, е изчезнала гвардията на Фаджио. Сяда под едно дърво, отваря писмото на Анджело и най-после научава за преврата и смъртта на Паскуале. Разбира, че е тръгнал към престола, към народната любов и осъществяването на всички свои най-светли надежди. Облегнат на дървото, той чете на глас откъси от писмото, придружавайки ги със саркастични коментари на съдържащите се в него явни лъжи, съчинени за успокоение на Дженаро, докато Анджело събере своя армия от скуамулианци и нападне Фаджио. Иззад кулисите прозвучават стъпки. Николо скача на крака, вперил поглед в една от радиалните пътеки на залата, с вцепенена върху дръжката на меча ръка. Той трепери, изгубил дар слово, само заеква и накрая успява да произнесе може би най-късата в историята на литературата строфа, написана в бял стих: „Т-т-т-т-т…“ Като че отърсвайки се от някакъв парализиращ сън, Николо започва да отстъпва, но всяка крачка му струва огромни усилия. Изведнъж, сред злокобно пулсиращата тишина, на сцената грациозно като танцьори изскачат и спират, вперили очи в него, три дългокраки женствени фигури в черни трика и ръкавици, нахлузили на главите черни копринени чорапи. Лицата зад чорапите са неясно очертани и деформирани. Те чакат. Настъпва пълна тъмнина.