— Здравейте — продума Едипа, прикована на място от това съвпадение. И без да знае защо, добави: — Изпраща ме Кърби. — Името, което бе преписала от стената на тоалетната. Искаше думите й да бъдат възприети като заговорнически, но те прозвучаха глупаво.
— Здрасти — отвърна Станли Котекс, пъргаво напъха големия плик, върху който рисуваше, в едно зяпнало чекмедже и го затвори. Когато забеляза значката й, попита: — Изгуби ли се, а?
Едипа знаеше, че с преки въпроси, например „Какво означава този символ?“, няма да постигне нищо.
— Всъщност разглеждам наоколо. Аз съм акционерка.
— Акционерка! — Той я огледа от главата до петите, закачи с крак един стол на колелца от съседното бюро и го побутна към нея. — Седни. Можеш ли наистина да влияеш върху политиката на компанията или да правиш предложения, които те после няма ей така да изхвърлят в кошчето за боклук?
— Да — излъга Едипа, любопитна да разбере докъде ще ги доведе това.
— Тогава опитай да ги накараш да махнат оная клауза за патентите. Ето кое ме измъчва, мадам.
— Патентите — повтори Едипа.
Котекс поясни, че когато даден инженер подписва трудов договор с „Йойодин“, той предварително се отказва от патентните права върху откритията, които евентуално би могъл да направи.
— Това наистина просто задушава способните инженери — въздъхна Котекс и добави огорчено: — Независимо къде работят те.
— Аз мислех, че сега вече никой не прави открития самостоятелно — заяви Едипа, усещайки, че по този начин ще го провокира. — Тоест, ако погледнем реално, след Томас Едисън правени ли са открития от един отделен човек? Сега не е ли всичко това колективна дейност?
Същата сутрин в своята приветствена реч Проклетия Чиклиц бе наблегнал на колективната работа.
— Някои го наричат колективна дейност — изръмжа Котекс. — А всъщност е само начин да избегнеш отговорността. Това е симптом на безсилието на цялото общество.
— Господи! — прошепна Едипа. — Нима ви позволяват да говорите така?
— Знаеш ли нещо за машината на Нефастис? — попита Котекс, след като хвърли внимателни погледи на двете страни и придърпа стола си по-близо до нея. Едипа само зяпна недоумяващо. — Създадена е от Джон Нефастис. Понастоящем той преподава в университета Бъркли. Джон е от хората, които все още изобретяват нови неща. Ето, имам копие от патента.
Той измъкна от едно чекмедже снопче ксерографирани листа, на които се виждаше изображението на сандък с нарисуван върху него брадат мъж от викторианската епоха. От горната част на сандъка излизаха две бутала, свързани с колянов вал и маховик.
— Кой е този с брадата? — поинтересува се Едипа.
Джеймс Кларк Максуел, осведоми я Котекс, велик шотландски учен, който преди близо век теоретически обосновал съществуването на едно мъничко разумно създание, известно като Демонът на Максуел. Демонът седи в сандък сред въздушни молекули, циркулиращи с различни произволни скорости и отделя бързите от бавните молекули. Бързите молекули притежават повече енергия от бавните. Ако бъдат концентрирани достатъчно такива молекули на едно място, възниква област с висока температура. Тогава температурната разлика между тази топла зона в сандъка и която и да е по-студена зона може да бъде използвана за задвижване на топлинен двигател. Тъй като Демонът просто седи и разпределя молекулите, в системата практически не бива влагана никаква работа във физическия смисъл на думата. По този начин бива нарушен Втория закон на термодинамиката, получава се от нищо нещо и съответно перпетуум-мобиле.