— Разпределението не било работа? — възкликна Едипа. — Кажи го на хората от пощата и веднага ще те напъхат в чувал с писма и ще те изпратят за Феърбанк, щата Аляска, дори без надпис ЧУПЛИВО.
— Това е умствен труд, а не работа в термодинамичен смисъл на думата — поясни Котекс.
И добави, че машината на Нефастис съдържа абсолютно автентичен Демон на Максуел. Трябвало само да погледнеш снимката на Кларк Максуел и да се концентрираш върху цилиндъра, левия или десния, в който искаш Демонът да повиши температурата. Въздухът ще се разшири и ще задвижи буталото. Изглежда най-добър резултат давала известната рекламна снимка на Дружеството за разпространяване на християнски знания, показваща десния профил на Максуел.
Скрита зад тъмните очила, Едипа се огледа внимателно, полагайки сериозни усилия да не движи глава. Никой не им обръщаше внимание: климатикът продължаваше тихичко да свисти, потракваха електронни пишещи машини, скърцаха столове на колелца, дебели справочници биваха затваряни с глухо плющене, шумящи хелиографни копия биваха разгръщани и сгъвани, а над тях приветливо светеха дългите безмълвни флуоресцентни тръби. В „Йойодин“ всичко беше нормално. Освен в тази зала, където Едипа Маас — която можеше да избира между хиляди други хора — напълно доброволно бе навлязла в периметъра на безумието.
— Разбира се, тая работа не за всеки — разгорещено продължаваше Котекс. — Само за надарени хора. Джон ги нарича „сетивни“.
— Ти как мислиш, от мен ще излезе ли „сетивен“ тип? — попита Едипа, като побутна надолу по носа тъмните очила и премигна няколко пъти, предполагайки, че с кокетничене ще може да се измъкне от този словесен капан.
— Наистина ли искаш да опиташ? Защо не му пишеш. Той познава само няколко „сетивни“. Ще ти даде възможност да опиташ.
Едипа извади бележника и го отвори на страницата със символа и думите: „Трябва ли да прожектирам вселената?“
— Пощенска кутия петстотин седемдесет и три — продиктува Котекс.
— В Бъркли?
— Не. — Гласът му прозвуча особено и Едипа много рязко вдигна глава, но той вече бе продължил по инерция и добавил: — В Сан Франциско. В Бъркли няма… — И едва тогава усети, че е допуснал грешка. — Нефастис живее някъде около Телеграф Авеню — измънка Станли Котекс. — Онзи адрес беше неточен.
Хрумна й, че може да рискува:
— Значи адресът от СМЕТ вече не е валиден. — Но го произнесе като цяла дума, „смет“.
Лицето му замръзна в маска на подозрителност.
— С. М. Е. Т., мадам — поправи я той. — Това е съкращение, а не думата „смет“. Изобщо най-добре ще е да не се задълбочаваме.
— Прочетох го в дамската тоалетна — призна тя.
Но Станли Котекс очевидно не можеше вече да бъде заблуждаван.
— Зарежи я тая работа — посъветва той Едипа, заби глава в някаква книга и повече не й обърна внимание.
Тя, на свой ред, естествено, не смяташе да се отказва. Бе почти сигурна, че преди малко Котекс драскаше онова, което бе започнала да нарича „символа на СМЕТ“, върху плик изпратен от Джон Нефастис. Или от човек като него. Подозренията й засили не кой да е, а Майк Фалопян от „Дружество Питър Пингуид“.
— Този Котекс вероятно е член на някоя нелегална организация — каза й Фалопян няколко дни по-късно. — Навярно тайна организация на неуравновесените. Но как можем да ги виним за това, че са, да речем, леко озлобени? Я вижте какво става с тях! В училище им промиват мозъците, втълпяват им мита за американеца-откривател: Морз и неговия телеграф, Бел и неговия телефон, Едисън и неговата електрическа крушка, Том Суифт и неговото еди-какво си. Едно откритие: един човек. После обаче, когато пораснат, разбират, че трябва да се откажат от всички свои авторски права в полза на чудовище като ЙОЙОДИН, да се закрепостят в някакъв „проект“, „проектантски колектив“ или „екип“ и да бъдат смлени, превърнати в анонимни изпълнители. Никой не иска от тях да откриват каквото и да е било. Просто трябва да изпълняват своите незначителни ролички в ритуала на проектирането, предварително установен в някой процедурен наръчник. Какво ли изживява човек, съвсем сам сред такъв кошмар? Естествено, те поддържат връзка помежду си, помагат един на друг. Хора като тях моментално разбират, кога са срещнали себеподобен. Такова нещо става може би веднъж на пет години, но въпреки всичко те веднага безпогрешно се разпознават.