— Безпокоиш господин Тот! — изкрещя сестрата на клетото насекомо.
Господин Тот трепна, събуди се и подплаши мухата, която отчаяно полетя към вратата. Медицинската сестра хукна след нея, разпръсквайки отрова от флакона.
— Здравейте — прошепна Едипа.
— Тъкмо сънувах моя дядо — сподели с нея господин Тот. — Беше много възрастен, поне толкова стар, колкото съм аз сега: на деветдесет и една. Когато бях малък, мислех, че дядо ми цял живот е бил деветдесет и една годишен. Сега — прихна той — самият аз се чувствам тъй, сякаш цял живот съм бил на деветдесет и една години. О, какви интересни истории разказваше старият! Някога, още по времето на златната треска, той бил конен куриер на „Пони Експрес“43. Конят му се казвал Адолф, това добре го помня.
При мисълта за бронзовата паметна плоча, Едипа, чиито сетива бяха изострени до краен предел, се усмихна на дядката като любеща внучка, доколкото това бе в нейните възможности, и попита:
— Сражавал ли се е някога с разбойници?
— Тоя жесток дъртак е бил смърт за индианците — изфъфли господин Тот. — Бог ми е свидетел, всеки път щом разказваше как е убивал индианци, лигите му потичаха. Явно много се е кефел.
— А какво сънувахте преди малко?
— Какво сънувах ли? — леко смутен повтори господин Тот. — Всичко беше примесено с един мултфилм за прасето Грухчо. — Той махна с ръка към телевизора. — И насън не оставя човека на мира. Проклета машина! Гледали ли сте онова филмче за прасето Грухчо и анархиста?
Беше го гледала, но отговори, че не е.
— Анархистът е облечен изцяло в черно. Само очите му просветват в тъмнината. Филмчето е от трийсетте години. Прасето Грухчо е малко момче. Децата ми казаха наскоро, че сега имал племенник, Цицерон. Помните ли онова, от времето на войната, когато Грухчо работеше във военен завод? Заедно със Смахнатото зайче44. Страшно хубаво филмче беше.
— Целият в черно — подкани го Едипа.
— Много беше объркан с тия индианци — опита да си припомни господин Тот. — Сънят де. Индианци окичени с черни пера, индианци дето не са индианци. Дядо ми разказваше. Перата били бели, но по онова време хората разправяли, че ония, фалшивите индианци, горели кости и боядисвали перата с костния въглен. Така ставали невидими през нощта, понеже те нападали нощем. Точно по това старият, лека му пръст, е разбрал, че не са индианци. Никой индианец не напада нощем, защото ако го убият, душата му ще броди вечно в мрака. Диваци!
— Ако не индианци, какви са били тогава? — попита Едипа.
— Някакво испанско име — свъси вежди господин Тот. — Или мексиканско. Не помня. Не беше ли написано на пръстена? — Той пъхна ръка в опряната до стола му торбичка за конци, започна да изважда синя прежда, куки за плетене, модели и накрая се появи матиран златен пръстен с печат. — Дядо ми убил един от тях и му отрязал пръста заедно с това.
Едипа се вторачи. На пръстена бе изобразен познатият й символ на СМЕТ. Тя огледа наоколо, разтреперана под струящата от всички прозорци слънчева светлина, сякаш прикована в центъра на кристал със сложна структура, и прошепна:
— Господи, Боже мой!
— Знаете ли, и аз го чувствам понякога, в дни, когато има определена температура и атмосферно налягане. Усещам го толкова близо до мен.
— Дядо ви ли?
— Не, моят Бог.
И така, Едипа отиде да намери Фалопян, който, ако действително пишеше книга, трябваше да знае доста неща за Пони Експрес и Уелс, Фарго и Компания. За тях наистина му бе известно много, но не и за тайнствените им противници.
— Разбира се, че ми направиха впечатление някои загадъчни неща — рече Фалопян. — Писах до Сакраменто относно оная паметна плоча, но запитването ми вече с месеци тъне из тяхното бюрократично блато. Някой ден ще получа от тях сборник с документи и в него ще пише: „Старите хора разказват…“ и тъй нататък, каквото е станало там. Старите хора! И това ако са достоверни източници за миналото на Калифорния, здраве му кажи! Главата си залагам, че авторът вече няма да е между живите. Невъзможно е да възстановиш събитието, освен ако не решиш да проследиш някоя случайна нишка, като тази дето ви е подхвърлил старецът.
— Смятате ли, че това наистина е важна нишка? — Тя помисли, че нишката е съвсем тънка и слаба, като дълъг бял косъм, проточен повече от век. Двама много възрастни мъже. Такова множество от изхабени мозъчни клетки между нея и истината.
43
През ХІХ в. под това име в САЩ са действали две компании за експресни пощенски услуги, извършвани от конни куриери. „Истърн Пони Експрес“ осъществявала връзката между главните градове на американския изток от 1836 до 1839 г. „Уестърн Пони Експрес“ обслужвала западната част на САЩ през 1860 — 1861 г.