После тя го запита дали знае нещо за инициалите С.М.Е.Т., но изглежда вече бе твърде късно. Изпуснала бе подходящия момент. Той отвърна „не“ и отговорът му сега прозвуча в такова рязко несъответствие с нейните мисли, че Едипа дори го заподозря в лъжа. Коен й наля още вино от глухарчета.
— Вече е избистрено — хладно продължи той. — Преди няколко месеца бе много размътено. Нали разбирате, през пролетта, когато глухарчетата обикновено цъфтят, виното отново преминава през ферментация. Навярно миналото е запазено в паметта им.
Не, тъжно помисли Едипа. Сякаш тяхното родно гробище по някакъв начин продължава своя живот на земя, по която човек сполучва да ходи, без да има нужда от източната магистрала на Сан Нарцисо, а костите все още могат да почиват в мир и да подхранват духовете на глухарчетата, защото няма кой да ги изрови. Сякаш мъртвите наистина продължават съществуването си. Дори и в бутилка с вино.
Глава 5
Въпреки че най-логичният следващ ход бе отново да влезе във връзка с Рандолф Дриблет, тя реши да отиде в Бъркли. Искаше да разбере откъде Ричард Хуорфинджър е извлякъл информацията за Тристеро. И ако е възможно, да види как откривателят Джон Нефастис получава своята поща.
Мецгър — подобно на Мучо в деня на отпътуването й от Кинърет — не изглеждаше опечален от нейното заминаване. Докато караше на север, тя се колебаеше на отиване или на връщане да отскочи до дома. Стана обаче така, че пропусна отклонението на магистралата за Кинърет и това реши въпроса. Колата избръмча по източната страна на залива, после изкачи хълмовете на Бъркли и малко преди полунощ Едипа пристигна в един разпрострян на голяма площ хотел с терасовидно начупена фасада в стил немски барок. Тъмнозелен мокет покриваше пода от край до край, от тавана висяха множество декоративни полилеи, а коридорите бяха извити. Във фоайето имаше плакат с надпис: ДОБРЕ ДОШЛИ, ДЕЛЕГАТИ ОТ КАЛИФОРНИЙСКИЯ КЛОН НА АМЕРИКАНСКАТА ОРГАНИЗАЦИЯ НА ГЛУХОНЕМИТЕ. Всички лампи светеха обезпокоително ярко и цялата сграда бе изпълнена с осезаема, в истинския смисъл на думата, тишина. Дремещият зад бюрото администратор трепна изненадано, скочи на крака и я заговори със знаци. Тя изпита желание да се престори на глухоняма, за да види какво ще стане. Но бе карала, без да спира, и умората я връхлетя изведнъж. По съвършено тихите и плавно извити като улиците на Сан Нарцисо коридори, администраторът я заведе в стая с репродукция на картина от Ремедиос Варо. Едипа задряма почти мигновено, обаче непрекъснато я стряскаше някакъв кошмар, отразен в огледалото срещу леглото й. Нищо определено или видимо за нея, просто една възможност. Накрая заспа спокойно и сънува, че съпругът й Мучо я люби върху мекия бял пясък на плаж, какъвто никога не бе виждала в Калифорния. Сутринта, когато отвори очи, седеше щръкнала на леглото, вторачена в собственото си уморено лице в огледалото.
Откри издателството Лектърн Прес в едно административно здание на „Шатук Авеню“. Там не разполагаха с екземпляр на „Драми от Форд, Уебстър, Търнър и Хуорфинджър“, но приеха нейния чек за 12,50 долара, а после й дадоха адреса на техния склад в Оукланд и квитанция, че е платила. Докато получи книгата, стана следобед. Едипа я прелисти бързешком, за да намери стиха, който я бе довел чак дотам. И, спряла на шарената сянка, се смрази. И никое свято съзвездие не може да спре Този, гласеше двустишието, що на похотливите кроежи на Анджело прекослови.
— Не високо запротестира тя — Комуто за среща с Тристеро е ударил час!
Написаната с молив забележка в онази книга с меки корици споменаваше някакъв друг вариант. Но, предполагаше се, че книгата с меки корици е препечатана дословно от тази в ръцете й. Озадачена, Едипа видя, че в това издание също има бележка под линия:
Само според изданието от 1687 година. В по-ранното издание фолиант, там, където би следвало да бъде завършващият стих, е вмъкната разредка. Д’Амико предполага, че Хуорфинджър може би е направил дискредитиращ намек за някого в двореца, а по-късната „възстановка“ на стиха всъщност е дело на печатаря Иниго Барфстейбъл. Съмнителната „Уайтчапълска“48 редакция (около 1670 година) гласи: „Тази среща или противна грешка, о Николо“, което не само означава включването на един доста тромав александрийски стих, но е и синтактически безсмислено, освен ако не приемем убедителния, макар и крайно парадоксален аргумент на Дж.-К. Сейл, че стихът фактически е каламбур на „този Тристеро dies irae“49. Трябва да изтъкнем, че в този случай стихът остава почти толкова недостоверен и спорен, колкото и преди, поради неясното значение на думата „тристеро“, освен ако тя не е някакъв псевдопоиталианчен вариант на triste (отвратителен, покварен). Уайтчапълското издание е запазено само фрагментарно, плюс това изобилства с подобни недостоверни, спорни и вероятно фалшиви стихове, както бе споменато по-горе, поради което едва ли може да бъде приемано безрезервно.
49
dies irae (лат.) — Денят на гнева, денят на Страшния съд, Второ пришествие. Също и химн на Римокатолическата църква. На английски език изговорът на „this tryst or odious awry“ (тази среща или нелепа/противна грешка) и „this trystero dies irae“ (този тристеро dies irae) е почти еднакъв.