— Къде е сега този човек? — попита Едипа, вече доста пияна.
— Той е анонимен — отвърна анонимният влюбен. — Защо не му пишеш чрез твоята система С М Е Т? Адресираш: До Основателя на АВ.
— Обаче аз не знам как да използвам системата.
— Помисли само! — продължи младежът, също пиян. — Цял един законспириран свят на неуспели самоубийци. И всички те поддържат връзка помежду си посредством тази тайна пощенска система. Какво ли споделят един с друг? — Усмихнат, той поклати глава, с олюляване се изсули от столчето, с неуверена походка тръгна да пикае и изчезна сред гъстата тълпа. Повече не се върна.
Едипа седеше, обхваната от привичното за нея чувство за вселенска самота, по самотна от всякога, останала (както едва сега забеляза) единствената жена в заведението, пълно с пияни хомосексуалисти. Що за живот е моят?, помисли тя. Мучо не ми говори, Хилариус не иска да ме изслуша, Кларк Максуел дори не ме погледна, а тези тук един Бог ги знае! Обзе я отчаяние, каквото навестява човек, когато всички наоколо са му сексуално безразлични. Тя установи, че спектърът от емоции, които изпитват към нея заобикалящите я мъже, варира от дива омраза (младеж с индиански черти на лицето, пригладена зад ушите дълга до раменете лакирана коса и заострени каубойски ботуши) до сдържани предположения (един загледан в краката й очилат тип с вид на есесовец, който опитваше да разбере дали Едипа не е преоблечен в женски дрехи мъж), но от това изобщо не й олекваше. След малко тя стана, измъкна се от „През задния вход“ и отново навлезе в града, покварения град.