И до сутринта продължи да търси изображението на пощенския рог на Тристеро. Стори й се, че го зърна сред йероглифите върху тъмната витрина на една билкова аптека в китайския квартал. Но уличното осветление бе много слабо. По-късно на тротоара видя още две такива рисунки отстоящи на шест-седем метра. Между тях — хаотичен низ от квадрати, някои означени с букви, други с цифри. Детска игра? Картографски знаци или дати от тайна история? Тя пречерта диаграмата в бележника си. Когато вдигна очи, някакво същество в черен костюм, навярно мъж, стоеше в един вход на половин пресечка от нея и я наблюдаваше. Привидя й се вдигната яка, обаче не пожела да рискува. Върна се по обратния път с учестен пулс. На следващия ъгъл спря автобус и тя изтича да го хване.
От този момент нататък Едипа слизаше от автобусите само от време на време, колкото да се разсъни и разтъпче. Откъслечните съновидения неизменно я връщаха към пощенския рог. По-късно може би щеше да изпитва сериозни затруднения при разграничаването на събитията от тази нощ на реални и сънувани.
В един неопределен преход в звучния съпровод на нощта я осени мисълта, че ще бъде в безопасност, че нещо ще я закриля, дори това да е само нейното постепенно избледняващо алкохолно опиянение. Градът, изписан и разкрасен с обичайните думи и образи (трамваи, култура, космополитност), й принадлежеше както никога досега: тази нощ Едипа имаше свободен достъп до най-далечните разклонения на неговата кръвоносна система, от съвсем тъничките капиляри, в които едва можеше да надникне, до широките артерии, сплетени в отвратителни градски възли, набъбнали по кожата му и очевидни за всички, с изключение на туристите. Никакво проявление на нощта не би могло да я засегне, нищо не й повлия. За Едипа щеше да бъде достатъчно повторението на символите, то не би я травматизирало дотолкова, че да отслаби собственото си въздействие или дори напълно да освободи съзнанието й от него. Предопределено й бе да помни. Перспективата изникна пред нея като гледана от висок балкон кукленска уличка, като пътешествие с влакче на ужасите, като разходка из зоопарка в часа за хранене на зверовете — каквото и да е желание за самоунищожение, което може да бъде удовлетворено с някакъв сдържан жест. Едипа навлезе в обхвата на нейното чувствено поле, уверена, че ако просто му се подчини, всичко ще бъде по-прекрасно даже от мечтите й, че никакво земно притегляне, балистични закони или смъртоносно опустошение не й обещават повече радост, повече удоволствие. Потрепервайки, тя сякаш опита на вкус тази перспектива: Предопределено ми е да помня! Вероятно всяка нова следа ще бъде посвоему ясна, устойчива, неизменна. Но скоро в мислите й надделя въпросът: дали тези скъпоценни „следи“ не представляват някаква компенсация? За възстановяване на убягналата й, недвусмислена, истинска, епилептична Дума, викът, който може да заличи нощта.
В парка Голдън Гейт тя попадна на група наредени в кръг деца по нощници, които й обясниха, че били отишли там насън. Обаче между този сън и будуването нямало абсолютно никаква разлика, тъй като сутрин те се чувствали уморени, сякаш не били мигвали цяла нощ. Когато майките им смятали, че децата играят навън, те всъщност се гушели из килерите на съседните къщи, по площадки в короните на дърветата, в прикътани сред живите плетове гнезденца, и спели, наваксвали тези часове. За тях нощта не таеше никакъв ужас. В средата на кръга гореше въображаем огън и на тях не им трябваше нищо друго, освен собственото им ненарушимо колективно чувство. Знаеха за пощенския рог, но не и за играта с тебеширените квадрати, които Едипа бе видяла на тротоара. Използвали само една картинка и то само при скачане на въже, обясни някакво момиченце: стъпваш последователно върху примката, фунията и сурдинката, а в това време другарчето ти пее:
— Искаш да кажеш Турн и Таксис?
Никога не били чували да се пее така. Продължиха да греят ръце на невидимия огън. За да им отмъсти, Едипа престана да вярва в тяхното съществуване.
В някаква долнопробна мексиканска денонощна гостилница близо до 24-та улица тя срещна част от своето минало в лицето на Хесус Арабал, който седеше в ъгъла под телевизора и разсеяно бъркаше с кокоша кълка в паница мътна супа.