В просветляващото утро тя продължаваше да върви и да обикаля из града с автобуси, увлечена от необичаен за нея фатализъм. Къде е онази Едипа, която дойде тук от Сан Нарцисо толкова наперена? Тази оптимистка бе излязла наяве като частен детектив от стара радиопиеса, който смята, че за разкриването на загадъчното престъпление са необходими само упорство, находчивост и отърсване от закостенелите полицейски методи.
Обаче рано или късно частният детектив трябва да бъде натупан. Техният пердах се изразяваше в изобилието от пощенски рогове тази нощ и преднамерените злобни повторения. Те знаеха слабите й места, къде е нервният възел на нейния оптимизъм и малко по малко, удар след точен удар, методично я парализираха.
Предната вечер Едипа можеше да изказва предположения кои организации, освен известните й две, осъществяват връзка чрез системата СМЕТ. На разсъмване тя с пълно основание можеше да попита има ли изобщо организации, които не използват тази система. Ако, както бе допуснал Хесус Арабал преди няколко години на плажа в Масатлан, чудесата са прониквания на чужди светове в нашия, целувки на космически билярдни топки, в такъв случай същото е валидно и за всеки пощенски рог от тази нощ. Защото очевидно имаше Бог знае колко граждани, които напълно умишлено предпочитаха да не контактуват чрез американските пощенски служби. Това не бе предателство, не бе дори и предизвикателство, а съзнателно оттегляне от живота на републиката, от нейния социален механизъм. Независимо от лишенията, които изтърпяваха поради омраза, отсъствие на интерес към тях като гласоподаватели, различни вратички в законите или просто вследствие на неосведоменост, тази самоизолация принадлежеше единствено на тях, беше непровъзгласена, тайна. След като не можеха да се оттеглят в някакъв вакуум (нали?), трябваше да бъде създаден този обособен, безмълвен, неподозиран свят.
Малко преди сутрешното улично оживление, тя слезе от един доста разнебитен частен автобус, чийто възрастен шофьор-собственик всеки път приключваше деня на червено, и тръгна към Ембаркадеро. Знаеше, че изглежда ужасно — кокалчетата на ръцете й бяха почернели от разтъркването на грима около очите, устата й вонеше на алкохол и кафе. През отворената входна врата на едно доходно здание, на стълбището водещо към вмирисания на дезинфектанти сумрак, Едипа видя свит на кълбо старец, който потръпваше от безмълвни ридания. Лицето му бе скрито в мъртвешки бледи ръце. На лявата му китка тя съзря пощенски рог, татуиран изглежда много отдавна, защото мастилото вече бе избледняло и полуизтрито. Хипнотизирана, Едипа влезе и изкачи скърцащото стълбище, като спираше, обзета от колебание, на всяка крачка. Когато стигна на три стъпала от него, ръцете внезапно се разтвориха — съкрушеното му лице и ужасът в очите, окръжени от спукани капиляри, я спряха.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — Тя трепереше от умора.
— Жена ми е във Фресно — прошепна старецът. Беше с извехтял двуред костюм, протрита сива риза и широка вратовръзка, гологлав. — Зарязах я. Толкова отдавна, че вече не помня кога. Това е за нея. — И подаде на Едипа писмо, което изглеждаше сякаш го бе разнасял години. — Пуснете го в… — Старецът вдигна татуираната си ръка и погледна Едипа право в очите. — Знаете къде. Не мога да отида дотам. Много е далече. Тая нощ не спах добре.
— Разбирам — отвърна тя. — Обаче не съм оттук. Не знам къде е точно.
— Под виадукта. — Старецът махна с ръка в посоката, която Едипа бе следвала допреди малко. — Винаги стои там. Ще го видите. — Очите се затвориха.
Какви плодородни земи бе преорал той, чии планетарни орбити бе открил, изтласкван всяка нощ от спокойната бразда, която гигантското пробуждане на този град с всеки изгрев започваше добросъвестно да пори? Чии гласове е дочувал, какви отломки от сияйни божества е съзирал между изпоцапаните шарки на тапетите, под запалените угарки от свещи, завъртени в кръг над него като предчувствие за димящата цигара, с която той или някой негов приятел един ден ще заспят и тъй ще завършат жизнения си път сред пламтящите, загадъчни соли, попивани през всичките тези години от ненаситния пълнеж на матрака, задържал капките от всяко изпотяване след нощен кошмар, от препълнения безпомощен пикочен мехур, от консумираната с порочни сълзи полюция, като запаметяващо устройство на компютър за несретници? Изтощена, без да съзнава какво прави, Едипа изкачи последните три стъпала, седна и подхвана, дори прегърна стареца, втренчила зацапани очи надолу по стълбището, към утрото. Усети на гърдите нещо мокро и видя, че той отново плаче. Старецът едва дишаше, но сълзите се лееха като порой.