Едипа се спотаи в сянката на една колона. После изглежда неусетно бе задрямала. Когато се събуди, видя някакво момче да пъха връзка писма във варела. Тя пристъпи напред, пусна писмото на моряка до Фресно, след това отново приклекна в сянката и зачака. Към обед се появи висок млад, на вид алкохолизиран клошар с чувал, отключи страничната вратичка на варела и извади писмата. Едипа го остави да вземе половин пресечка преднина и тръгна подире му, поздравявайки се междувременно, че поне не бе забравила да сложи ниски обувки. Разносвачът я преведе през пазара, а след това продължи към кметството. На една улица разположена достатъчно близо до мрачното открито каменно пространство на градския център и явно заразена от неговата сивота, той срещна друг куриер и си размениха чувалите. Едипа реши да продължи след първия. Съпроводи го обратно през многолюдния, мръсен и шумен пазар, после по І-ва улица до крайната спирка на автобуса за отсрещния бряг на залива, където той купи билет за Оукланд. Същото направи и Едипа.
Минаха по моста над залива и навлязоха в заслепяващия, празен блясък на оукландския следобед. Пейзажът стана съвсем монотонен. Куриерът слезе в непознат за Едипа квартал. С часове тя вървя по петите му из безименни за нея улици, пресича пътни артерии, което въпреки следобедното затишие я разнебити съвсем, кръстосва след него из бедняшки квартали, изкачва високи склонове, гъсто нацвъкани с четири– и петстайни къщи, чиито прозорци безучастно отразяваха единствено слънцето. Писмо след писмо, чувалът се изпразни. Накрая младият клошар взе автобуса за Бъркли. Едипа го последва. По средата на Телеграф Авеню куриерът слезе и не след дълго стигна до сграда в псевдомексикански стил. През цялото време той не се огледа нито веднъж. В този блок живееше Джон Нефастис. Едипа отново бе попаднала там, откъдето бе тръгнала и не можеше да повярва, че са изтекли двайсет и четири часа. Трябваше ли да са минали повече или по-малко?
Когато пристигна в хотела, тя завари фоайето пълно с глухонеми делегати, нахлупили шапки от разтегателна хартия, скроени по подобие на китайските ушанки, станали толкова популярни по време на Корейската война. Всички до един бяха пияни, а неколцина от тях я награбиха с намерението да я отведат в голямата бална зала. Едипа опита да се изскубне от безмълвното жестикулиращо множество, но бе твърде слаба. Краката я боляха, в устата усещаше отвратителен вкус. Замъкнаха я в залата, където — под съпровода на изпълнената с шумолене на стъпки тишина — един красив младеж с туидово сако я хвана през кръста и я завъртя в кръг под голям незапален полилей. Всяка двойка в залата танцуваше онова, което й хрумнеше: танго, полка, боса нова, слоп. Но докога може да продължава това, преди сблъсъците да се превърнат в сериозна пречка?, мислеше тя. Би трябвало да последват колизии. Единствената алтернатива бе някакъв невероятен музикален строй, множество ритми в различни тоналности, хореография, при която всяка двойка изпълнява свободни движения, по предварително определен танцов рисунък. Мелодия, която другите наоколо долавят с тяхното шесто чувство, атрофирало в нея. Едипа се отпусна в ръцете на младия глухоням, остави го той да я води и зачака стълкновенията. Такива обаче не последваха. Без да почувства ничие докосване, освен на своя партньор, тя бе въртяна около половин час и тогава с някаква мистериозна съгласуваност всички спряха. Хесус Арабал би го нарекъл анархистко чудо. Едипа, която нямаше идея как да го определи, само загуби присъствие на духа. Направи реверанс и избяга.