— А вие какво мислите? — попита Едипа, която вече знаеше прекалено много.
— Че нашият тайнствен купувач изглежда е от Тристеро — отвърна Коен. — Видял е репродукциите на марките в тръжния каталог и не желае доказателствата за съществуването на Тристеро да попаднат в ръцете на непосветени хора. Любопитно ми е, каква ли цена ще предложи?
Едипа отиде в „Палатите на Ехо“ и се налива с бърбън до залез-слънце и по-нататък, докато в стаята не настъпи пълен мрак. После излезе с колата на магистралата и кара известно време с напълно изключени светлини, за да види какво ще стане. Но ангелите я закриляха. Малко след полунощ се озова в една улична телефонна кабина сред непознат, безлюден и неосветен квартал на Сан Нарцисо. Набра централа и помоли да я свържат с бар „През задния вход“ в Сан Франциско. Отговори мелодичен глас. Едипа описа пъпчивия Анонимен Влюбен, с когото бе разговаряла там и зачака. Необяснимо защо я изби на плач. Половин минута звънтене на чаши, взривове от смях, кънтяща музика от джубокса. Накрая чу гласа му в слушалката.
— Обажда се Арнолд Снарб — сподавено рече Едипа.
— Бях в детската тоалетна — обясни той. — Мъжката беше претъпкана.
За не повече от минута тя му разказа накратко това, което бе научила за Тристеро, а също какво се бе случило с Хилариус, Мучо, Мецгър, Дриблет и Фалопян.
— И така — продължи Едипа, — вие сте единственият, който ми остана. Не ви знам името и хич не ме интересува. Но трябва да разбера дали между вас и тях има някаква уговорка да попаднете уж случайно на мен и да ми разкажете вашата история за пощенския рог. Защото ако за вас това е най-обикновена дебелашка шега, за мен вече отпреди няколко часа престана да бъде. Напих се и тръгнах с колата по шосетата. Следващият път може да действам по-целенасочено. Моля ви, в името на Бога, човешкия живот и всичко скъпо за вас. Помогнете ми!
— Арнолд… — изрече той. Последва дълга пауза, запълнена с шум от бара.
— Свършено е — добави Едипа. — Те ме разбиха. Отсега нататък няма да участвам в тяхната игра. А вашата роля приключи. Към вас няма никакви претенции. Свободен сте. Можете да ми кажете всичко.
— Вече е късно — заяви той.
— За мен ли?
— Не, за мен. — И затвори, преди още Едипа да смогне да го попита какво има предвид.
Тя нямаше повече монети. Докато успее да развали някъде пари, той щеше да офейка. С усещането за пълна изолираност в нощта, Едипа застана между телефонната кабина и колата и понечи да се обърне към морето. Но явно бе изгубила ориентация, защото и след като направи кръгом на един ток, не видя никакви планини. Сякаш между нея и останалата част от земята изобщо не съществуваха прегради. В този миг Сан Нарцисо изчезна (загубата чиста, внезапна и всеобхватна като звън на неръждаем чинел, чукнат леко сред звездите), лишен и от последните остатъци от своята неповторимост, отново се превърна в географско понятие и бе приет обратно в неразривната американска последователност от безочие и свенливост. Пиърс Инвърарити наистина бе мъртъв.
Едипа тръгна по успоредната на шосето железопътна линия. Тук-там от нея излизаха разклонения, водещи към фабрични дворове. Навярно и те са били собственост на Пиърс. Но имаше ли някакво значение дали е притежавал дори целия Сан Нарцисо? Защото Сан Нарцисо бе просто едно име, изключение сред климатичните данни, с които разполагаме за сънищата и за това в какво се превръщат те на ярка дневна светлина, моментен повей или затихване на вихър сред по-силните и по-внушителни континентални явления — ужасни бури от масови страдания и беди, преобладаващи ветрове на изобилие. Сан Нарцисо нямаше граници, ето в това се заключаваше истинската му цялостност. Засега още никой не знаеше как да ги очертае. Преди няколко седмици тя се бе посветила на целта да разбере какво е оставил подир себе си Пиърс Инвърарити, без да предполага, че завещаното от него наследство е Америка.
Можеше ли все пак Едипа Маас да бъде негова наследница? Било ли е записано това в завещанието и вероятно несъзнателно зашифровано от Пиърс, който изглежда е бил твърде силно завладян от някое свое устремно бизнес начинание, от мисълта за отмъщение, от някакво ярко озарение? Макар и да не бе в състояние да съживи в своята памет какъвто и да е образ на покойния, да го накара да се облече, да ходи, да говори и да спори, Едипа бе започнала да му съчувства за лутането из лабиринта, от който той бе опитал да намери изход, за възникналата в резултат от усилията му загадка.