— Кажи ми, Оливия, какво има в мен, което толкова те плаши? — Отпи още една глътка от бирата, докато я наблюдаваше примижал.
— Не се възгордявай, Мат. Просто искам да съм сигурна, че разбираш кое е допустимо. Например обличането и събличането.
— Да нямаш намерение да ми казваш кога да се обличам и събличам? — Той остави бирата си и прелисти листата. — Нямам търпение да видя тази схема.
— Не е онагледено, защото има само едно правило: ако не си облечен, трябва да си стоиш в стаята. С една дума, никакво показване на голота. Никакво притичване без дрехи. — Бог й бе свидетел, че нямаше нужда от подобно изкушение.
— Добре, явно си положила доста усилия, докато измислиш всичко това, Оливия. Много… любезно от твоя страна. — Той замълча. — Ще разгледам предложенията ти с цялото дължимо внимание.
Той сгъна купчината листа на четири и ги мушна в задния джоб на джинсите си. После посочи с глава към нея и каза:
— Предполагам, че и дума не може да става да обуеш онези прашки сега?
6
Обедните часове в „Магнолия Дайнър“ не бяха подходящи за дълбок размисъл — факт, който Джо-Бет приемаше с благодарност точно в този период от живота си. Вече беше загубила значително време в притеснения за връзката си с Доуг Ролинс и си бе изплакала очите, откакто го напусна преди два дни. Сълзите от разочарование бяха лукс, който досега не си бе позволявала и този подход в момента не й се струваше най-подходящ. Може и да не притежаваше кой знае какво, но винаги бе държала на гордостта си.
Като вдигна пълния поднос над рамото си, Джо-Бет грабна със свободната си ръка каната с току-що сварено кафе и излезе заднешком към салона. Преди да се обърне към клиентите си, тя се усмихна с най-хубавата си усмивка. Добрата сервитьорка винаги оставя личните си проблеми вкъщи. И сега нямаше да направи изключение само защото някакъв глупак й бе разбил сърцето.
— Здрасти, Бърт. — Тя остави подноса на поставката за сервиране и започна да сервира храната, като допълваше чашите с кафе, докато обслужваше масата за четирима. — Как е новото ти внуче?
— Добре, много добре, мила. Главата му прилича на топка за боулинг, но моята Дарси е много горда с него.
— Много хубаво. — Джо-Бет прогони пристъпа на завист към късмета на Дарси. — Кажи й да дойде някой ден тук със сина си. Много искам да го видя.
— Разбира се.
Като измъкна бележника за поръчките от предния джоб на колосаната си бяла престилка, Джо-Бет издърпа молива иззад ухото си и се премести на следващата маса.
— Здравейте, Хоумър, Майра. Пак ли пържено пиле? — Тя си записа поръчката им и пъхна обратно молива зад ухото си, докато съзерцаваше семейство Маколи — двамата старци седяха в любимото си сепаре и се държаха за ръце. Джо-Бет опита да си представи себе си и Доуг, сгушени в ъгловото сепаре след около трийсетина-четирийсет години, но не успя.
Едва сдържайки сълзите си, тя смени каната с кафе с кана с подсладен чай и се наведе, за да налее на възрастната двойка.
— Оставете си място за десерт. Ина е направила ягодов пай с ревен днес.
Джо-Бет работеше с отработена прецизност, приемаше поръчки, допълваше чаши и разменяше по няколко приказки с редовните клиенти. Имаше нещо успокоително в рутинната работа, също и удовлетворение, когато към нея се отправяха одобрителни погледи. Четирийсетият й рожден ден дойде и мина, но „Лореал“ поддържаше къдриците й все така червени, а тя искаше да вярва, че фините бръчици около очите й придаваха решителност на иначе според нея твърде кукленското й лице. Като приглади надолу престилката си, тя започна да се самоубеждава, че така може би е по-добре.
Животът продължаваше след Доуг Ролинс, както през дългите години, прекарани в грижи за възрастните й родители, после и след смъртта им.
Предстояха й много хубави години, които можеше да посвети на себе си, ако решеше. Време, през което можеше да завърши колеж, за което винаги бе мечтала, да превърне къщичката, която бе наследила, в истински дом. Щом Доуг не искаше да бъде до нея, докато постигаше мечтите си, щеше да ги осъществи сама или щеше да последва съвета на доктор О и да си намери някой, който нямаше само да й казва, че я обича, а ще го докаже. Някой, който ще иска да има дете от нея, преди да стане време да постъпят в старчески дом.
Камбанката на входната врата звънна и по гръбнака на Джо-Бет пробягаха тръпки на очакване. Още преди да се бе обърнала, за да погледне, знаеше, че това е Доуг. Сърцето й заби по-силно, както винаги, когато го зърнеше, но тя се постара да не се издаде.