Защо, след трите години, прекарани заедно, дланите й продължаваха да се изпотяват, а сърцето й учестяваше ритъма си при вида на големия мъжага, тя все още не можеше да си отговори. Същността на Ърл Уейн Ролинс-младши отговаряше на външността му. Той беше просто един застаряващ футболен защитник с профил все едно мачкан от валяк. Русата му, вече прошарена коса бързо отстъпваше назад, а атлетичната му фигура губеше битката със средната възраст.
Джо-Бет избърса дланите си в късата пола на униформата и се стегна.
— Джо-Бет?
Тя успя да кимне любезно, преди да му обърне гръб и да се заеме със задълженията си, но си отдъхна с облекчение, когато той има благоразумието да подмине обичайното си място в нейния сектор на обслужване.
С периферното си зрение тя го наблюдаваше как си бъбри с Джаки на касата и казва нещо забавно на Емили на бара, където седна на едно свободно високо столче.
Джо-Бет се намръщи. Доуг със сигурност нямаше вид на мъж, който току-що е загубил любовта на живота си. И повече от сигурно беше, че не изглеждаше като човек с разбито сърце.
Пръстите на Джо-Бет стиснаха силно дръжката на каната с леден чай, докато Емили примигваше с ресници пред Доуг и се наведе над плота, излагайки на показ гърдите си, побрани в сутиен с размер два пъти „Д“. Когато Емили се обърна и се запъти към кухнята с изпъчени напред гърди, погледът на Доуг бе прикован в задните части на блондинката.
Като остави каната, Джо-Бет мина през вратичката на бара покрай Доуг. Без да каже думичка, тя отвори витрината с пайовете, свали ягодовия пай с ревен от рафта и отряза две големи парчета за семейство Маколи и остави остатъка на бара. Усмихната до ушите, Емили сервира на Доуг голям хамбургер.
Големият глупак й намигна и отхапа от сандвича, без да съзнава, че се разминава на косъм със смъртта. Задъвка с наслада, после го остави в чинията, за да отпие голяма глътка чай.
Джо-Бет поднесе десерта на семейство Маколи и се върна, като застана точно срещу Доуг от другата страна на бара.
— Здрасти, Джо-Бет. Изглеждаш страхотно.
— Така и се чувствам — излъга тя. — Не съм била по-добре.
Те се изгледаха изпитателно и тя отново почувства как проклетото й сърце заби учестено. Под погледа му костите й се размекнаха и почувства топлина, а пулсът й се ускори неимоверно. Несъзнателно хвана с две ръце формата с пая.
— По дяволите, Джо-Бет! — Гласът му бе тих и изразяваше повече, отколкото тя можеше да долови. — Кога ще забравиш за тази глупава приумица с женитбата и ще се върнеш вкъщи?
— Моля?
— Къщата е празна без теб.
Джо-Бет преглътна. Искаше й се да привлече главата на Доуг и да я притисне към гърдите си. Или да я тресне в стената. Изборът беше труден.
— Не ми говори за празноти. В момента съм толкова сама, колкото никога не съм била в този живот. Само че не си търся компания. Искам човек, с когото да споделя живота си. Което означава, че искам подпис като гаранция.
— Джо-Бет, ако се успокоиш и се прибереш вкъщи, сигурен съм…
— Няма да се върна, Доуг. Не сме деца и вече не искам да съм гаджето, с което живееш.
— Ама, Джо-Бет, скъпа…
— Не ми викай повече „Джо-Бет, скъпа“. И не идвай в работата ми, за да сваляш други жени!
— Ти си тази, която се изнесе. Ти си тази, която каза…
— Много добре знам какво казах. Не е нужно да ми го навираш в лицето. Ти си този, който явно не разбира. — Пръстите й опипваха нервно накъдрения край на формата за пай.
— О, много добре разбирам. Точно както каза Мат Расъм. Най-голямата ми грешка е, че не се изясних от самото начало. Обичам те, Джо-Бет, но не искам да се женя. Бях женен и не е толкова страхотно, колкото си мислиш.
В салона се възцари тишина, когато обядващите отказаха да се преструват повече, че са заети с храненето. Джо-Бет откъсна очи от Доуг, за да огледа помещението. Дори семейство Маколи ги гледаха втренчено и с любопитство. Емили се изкикоти силно.
— Добре, успя лично да ме унижиш. — Нейният глас ли бе станал писклив и треперлив? — Защо не публикуваш обява във вестника — Джо-Бет дава страхотно мляко, но не става за съпруга.
Доуг я изгледа с такова възмущение, че тя почти успя да се овладее. Ако тогава се беше извинил или поне я бе уверил по някакъв начин, че никога не я е възприемал по този начин, тя може би нямаше да предприеме решителната стъпка. Само че смирението никога не е било силната страна на Доуг.
— Е, това беше най-глупавото нещо, което си казвала някога.
— Глупава? А сега ме наричаш и глупава!
Ръцете й се вкамениха. Срамът пропълзя по гръбнака й, подклаждайки гнева, с който можеше да се справи много по-лесно, отколкото с болката и отчаянието, които изпитваше. Лицето на Доуг бе придобило онова дразнещо изражение, което говореше, че той е спокойният и по-рационалният от двамата, а тя беше някаква празноглава женска. Тогава пръстите й стиснаха силно алуминиевата форма за пай.