Разбра грешката си още в мига, когато устните му докоснаха тези на Оливия. Само за минути, онова, което започна като ход, целящ да извади Оливия от равновесие и да прикове вниманието на зрителите, се бе превърнало в отрезвяваща борба за запазване на самоконтрола. Заслужаваше да бъде даден на съд за укриване на необуздана страст под хладна и недостъпна външност. Налагаше се да бъде непрекъснато нащрек, за да разпали огъня, без да се опари.
Като се обърна с гръб към хладилника, Мат забеляза, че Оливия го гледа от другата страна на плота. Усмивката й беше предпазлива, но тя помириса одобрително уханието от печката.
— Готвя задушена в пергамент щука. Има достатъчно за двама, ако си гладна.
Усмивката й стана по-топла.
— О, не знам. Наистина очаквах с нетърпение обичайните си филии с фъстъчено масло и конфитюр.
— Нямам намерение да те връзвам за стола и да те храня насила, но ако имаш желание да сложиш масата, каня те да вечеряш с мен.
— Добре.
Като внимаваше да запази възможно най-голяма дистанция помежду им, Оливия подреди масата и седна на срещуположния край на плота.
Мат плъзна чаша с вино към нея и двамата отпиха в мълчание. Оливия седеше на ръба на високото столче все едно очакваше всеки момент той да прескочи плота и да я грабне в прегръдките си. Дали тази идея й допадаше, или я ужасяваше, Мат не можеше да отгатне, но това го накара да си припомни за откраднатата по-рано целувка.
Той разбърка ориза и направи салата, докато опресняваше в паметта си усещането за устните й. Наложи се да упражни насилие над волята си, за да поддържа разговора с Оливия.
— Още колко време остана в Зет Ен Ей след напускането ми?
Мат извади рибата от фурната.
— Още две години водих следобедния блок, после поех сутрешния.
— Господарят на мрака е бъбрил и пускал музика в шест сутринта?
— Не беше особено приятно. Едва изкарах година и половина, преди биологичният ми часовник да откаже.
— А после?
Той се изправи и повдигна рамене.
— После спрях да се боря с майката природа и започнах да водя нощно предаване.
— Не е било печеливш ход.
— Не. — Той се опита да върне мислите си към избора, който направи в Чикаго. — Когато излязох пред програмния директор с предложение за предаване, насочено единствено към мъжката аудитория, той не можа да повярва, че искам да се откажа от сутрешния блок в името на нещо, което според него щеше да ме обрече на вечно забвение.
Оливия занесе чашите им на масата и двамата се заеха със салатите си.
— „Мъжки разговор“ тутакси набра скорост, ако не ме лъже паметта. — Тя си взе от салатата и сдъвка хапката с наслада. — Не вдигна ли рейтинга си с шейсет процента през първите шест месеца?
— Да. — Мат си бодна парче маруля. — Както се оказа, пряката комуникация със слушателите много ми допадна.
Той прибра празната й чиния от салатата и я замени с порция риба с ориз, като разряза пергаментовата хартия под погледа на Оливия.
Тя затвори очи и вдиша дълбоко аромата.
— Господи, Мат! Мирише божествено.
Първата й хапка риба с ориз бе последвана от въздишка на екстаз. Тя лапна още една хапка, после трета и Мат си помисли, че Оливия едва ли вече щеше да погледне на фъстъченото масло с конфитюр по същия начин.
Той я остави да преглътне храната с вино, преди да продължи разговора.
— Ти самата също се прочу немалко.
Тя се засмя горчиво.
— Е, да, най-вече защото се омъжих за човек, който не можеше да държи ципа на панталоните си вдигнат. Предполага се, че терапевтите би трябвало да разпознават този тип мъже. — Тя го погледна остро и тонът й стана сух. — Явно имам слабост към мъже, напомнящи ми за баща ми.
Мат разрязаха пергаментовата хартия на собствената си порция, но не взе вилицата си.
— Не съм ти изневерявал, Ливи, Няма изневяра, ако няма обвързване.
— Ааа, позоваваме се на формалното определение за верността. Предполагам, че през всичките тези години съм тълкувала спомените си погрешно.
— Ти току-що беше завършила колеж. И двамата не бяхме готови да се обвържем.
— Не. Един от нас не беше готов. Другият така и не получи шанс да изрази мнението си.
Мат опита рибата с ориза, но вече беше загубил апетит. Осени го мисълта, че никога не бяха водили този разговор и сега също не гореше от ентусиазъм. Оливия почти беше влязла под кожата му, но той бе продължил напред. Край на историята… освен че през последните осем години се бе опитвал да я изтрие от паметта си. За първи път си позволи да се запита колко ли време й бе отнело на нея да го забрави.