Гласът на Доуг, и без това дрезгав, придоби объркан тон.
— Добре тогава. Какво правиш, когато някоя жена те сваля, а ти не се интересуваш от нея?
— Боже! — Мат се почеса по главата и се насили да помисли. — Не си спомням да ми се е случвало. Грозна ли е?
— Не.
— Мъжемелачка?
— Не.
— С лош дъх?
— Не.
— Държи се грубо с приятелите ти?
— Ами не.
— Иска да те промени?
— Не, не. Гледа ме като манна небесна.
Мат примигна.
— И проблемът е…
— Не знам. Просто ми е безразлична, ако ме разбираш.
— Не съвсем. — Споменът за първите шест месеца, след като се раздели с Оливия, напираше да изплува, но Мат отказваше да го допусне. — Да не би още да въздишаш по онази, която искаше да се жените?
— Не въздишам по Джо-Бет. Само ми липсва, това е всичко.
— Добре, ще ти кажа нещо, Доуг. Налага се да го преодолееш. Има една стара песен по въпроса, в която се пее: „Обичай човека, с когото си.“ Чувал ли си я?
— Май не.
— Е, това е моята философия. Ако не можеш да си с човека, когото обичаш — а ти явно не можеш, освен ако не искаш да се ожениш — тогава обичай жената до теб.
— Но…
— Губиш си времето, като мислиш постоянно за онова, което е било, човече. Трябва да продължиш напред и да започнеш да мислиш за бъдещето. Повярвай ми, всички жени си приличат и не си заслужават да се измъчваш толкова.
— Ти никога ли не си срещал жена, която да те накара да преосмислиш философията си?
Още веднъж Мат потисна спомена за Оливия — толкова млада и всеотдайна, готова да се разкрие изцяло пред него.
— Не, не съм — излъга той. — Но съм готов да премина на по-интересна за мъжете тема. Като ужасния край на последната победна серия на „Брейвс“ или как да познаеш, че ти пробутват скапан автомобил.
— Добре — примири се Доуг. — Давай. Обаче не бъди толкова сигурен, че няма да ти се случи и на теб, Рансъм. Понякога любовта сякаш се промъква крадешком и те изненадва в гръб. След това нищо вече не е същото.
15
В петък сутринта Оливия се изправи пред неоспоримата истина, че да си на трийсет, е гадно. Днес беше рожденият й ден и въпреки че бе будна едва от пет и половина минути, кръглата годишнина вече й се отразяваше.
Твърде стара и уморена, за да стане от леглото, Оливия се протегна, изрита измачканите завивки и се загледа в тавана. Направен с пръскана мазилка, често срещана в блоковете и апартаментите, той не се отличаваше с нищо особено. Оливия изпитваше странно родство с пъпчивата бетонна плоча и с ужасната летаргия, в която й се искаше да потъне.
В банята претършува козметичната си чантичка, докато не изрови древна тубичка — тестер на крем против бръчки. След като намаза обилно крема около очите си, тя се погледна в огледалото и направи опит да се усмихне. Все още нямаше нито един загубен зъб, но колкото по-дълго се вглеждаше, толкова по-явни й се виждаха белезите на възрастта.
Смъкна бързо пижамата, като стискаше клепачи, за да не види някоя отпусната част от тялото или варикозни вени, после влезе под горещата струя на душа, като нарочно застана с гръб към огледалото, докато се сапунисваше и плакнеше.
Чиста, но все още на трийсет, тя се облече набързо и се отправи към кухнята за сутрешната чаша кафе, което силно се надяваше да избистри мислите й. Само след няколко минути вече беше пред компютъра с голяма чаша кафе в ръка. Поздравленията на Даян за рождения иден я чакаха на монитора.
„Благодаря“, написа Оливия, без да е в състояние да бъде многословна.
Даян й даде справката от гласуването. За пореден път даренията и гласовете бяха почти по равно. Оливия предчувстваше, че й трябва нещо наистина голямо, за да остави Мат зад гърба си, но не искаше и да си помисли за външен консултант и безкрайните му въпроси. Да бъде на трийсет, беше достатъчно лошо.
„Спагетите снощи изглеждаха много вкусни — написа Даян. — Дебелея само като ви гледам как се храните.“
Оливия отговори: „Когато изляза оттук, ще опитаме с хипноза. Само че днес съм твърде стара, за да мисля за храна.“
Следващото послание на Даян гласеше: „Човек е на толкова години, на колкото се чувства.“
Оливия отпи от кафето. „Тогава сигурно съм навършила сто и две.“
„Нещо не ми харесваш. Да събудя ли Мат?“ Оливия сякаш чуваше загрижения глас на Даян.
„НЕ“ — написа Оливия. — „Възнамерявам да обиколя старческите домове веднага щом изляза оттук. Дотогава предпочитам да си водя предаването на спокойствие.“
„Добре.“
„Нали не си казала на никого, че днес е трийсетият ми рожден ден?“
Настъпи компютърното съответствие на мъртвешка тишина, докато Оливия чакаше потвърждение.