— Джо-Бет, ако продължим в този дух, можем да кажем, че ще поживеем и ще видим кой кого. Сега трябва да решиш дали да му дадеш основание да си вири опашката или да се изяде от яд.
— О!
— Нали знаеш, овчарско куче или ограда с електрически ток. Имаш свобода на избор, само трябва да решиш каква точно тактика ще предприемеш.
— Ъъъ, добре, доктор О. Благодаря. И честит рожден ден.
— Благодаря, Джо-Бет. Дръж ме в течение. Кой знае, може пък Доуг да намери пътя към дома.
Оливия премина към рекламната пауза с думите:
— Не забравяйте да дарявате храна. Слушате „Лив на живо“, която ви напомня да живеете живота си… на живо.
Оливия изключи микрофона си и се протегна, за да се раздвижи. Стана и отиде в кухнята, после са завъртя на сто и осемдесет градуса и отиде да надникне през балконската врата. Навън една жена и малко момиченце вървяха хванати за ръка към детската площадка в градинката отсреща. Кучешкият дрян покрай тротоара цъфтеше, а около сводестата порта на градинката се бяха увили жълти рози. На Оливия й се прииска да бъде там при тях и лекият ветрец да роши косата й.
Беше на трийсет и бе затворена в тази кутийка с Мат Ран-съм. Двата неоспорими факта надвиснаха зловещо над главата й, неизбежни и неотменими. Тя се обърна и седна зад пулта тъкмо навреме преди края на рекламите.
— Слушате „Лив на живо“, предаването от трийсетата ми годишнина. Имахме обаждане от Джо-Бет, която продължава опитите си да разреши проблемите с нейния Доуг, а аз съм готова за следващото предизвикателство. Обадете ми се и кажете какво ви вълнува. Ще говоря на всякакви теми, стига да не ми се налага да мисля за възрастта си.
Когато погледна надолу към монитора, Оливия прочете думите „вечеря“, „рожден ден“ и „съжалявам“. Без да има време да получи повече информация, Оливия прие обаждането. Въпреки писмените предупреждения, гласът на Мат я свари неподготвена.
— Честит рожден ден, Ливи.
Погледът й се прехвърли към врата на спалнята му, но тя остана затворена. Оливия се облегна, скръсти ръце пред гърдите си и реши да запази спокойствие:
— Здравей, Мат. Колко мило да се обадиш.
— Удоволствието е изцяло мое.
— Добре — запази равен и професионален тон тя, защото не желаеше никой да се досети, че обаждането на Мат я бе развълнувало неимоверно. — Защо не продължиш и не кажеш какво те вълнува?
— Защото ти ме вълнуваш, разбира се.
Оливия примигна.
— Остаряването може да бъде наистина мъчително, особено за една жена.
— И ти се обаждаш… за да ме утешиш?
— Обаждам се, тъй като имам подарък за теб и реших, че е по-вероятно да го приемеш в присъствието на слушателите ти.
— За какъв точно подарък говорим?
— Вечеря по случай рождения ти ден. В чест на остаряването ти и така нататък.
— Какво неустоимо предложение! Някакъв шанс да вечеряме навън?
— Нее.
— В такъв случай не ме вълнува.
Мат се разсмя, силно развеселен.
— Виж, стигнахме до момента, заради който обаждането ми наистина си струваше.
— Нима?
— Да, защото знам, че не искаш слушателите ти да си помислят, че се боиш да вечеряш с мен на рождения си ден.
— От четири дни сме сами и вече сме се хранили няколко пъти заедно. Защо да ме е страх днес?
Почти го виждаше как свива рамене.
— Защото сега си по-стара, по-зряла? И вероятно по-… отчаяна? — замълча той и Оливия се представи трапчинката на бузата му. — Освен това никога не си опитвала моята патица а ла Рансъм. Направо подлудява жените.
— Сега ти ме подлудяваш, Мат, като ме дразниш. Само че аз не се страхувам от теб. И не съм чак толкова стара.
— Добре. В такъв случай срещата е уговорена. Първо ще изпием по едно питие, а вечерята е в осем. Предполагам, че адрес не ти е нужен.
16
Доуг Ролинс отвори вратата на закусвалня „Магнолия“. В пет следобед заведението беше препълнено с ранни птици, които поглъщаха достатъчно пържена храна, за да се задръстят артериите на всеки мъж, жена и дете в Джорджия. Застанал на входа, той вдиша познатата миризма на южняшката кухня и се огледа за Джо-Бет.
— Ей, Доуг. — Норийн Питс, която сервираше по-дълго, отколкото той бе живял на този свят, мушна молив зад ухото си и прибра една къдрица от побелялата си коса. — На бара или сепаре?
— Настани ме в дъното на сектора на Джо-Бет, Норийн.
— Не знам, Доуг. Днес Ина е направила шоколадов сладкиш от разбити белтъци. Почти е невъзможно да извадиш петната от него.
— Готов съм да рискувам. Само ми дай сепарето в ъгъла, става ли?
Той се запъти решително натам, като повлече със себе си побелялата жена, докато не стигнаха до желаното от него място. Когато тя не помръдна, той взе менюто от ръцете й, седна на мястото и се плъзна към ъгъла на червената пластмасова пейка.