За известно време се храниха в дружеско мълчание, ако не броеше токовите удари, които бушуваха в корема й.
Мат вдигна чаша и отпи. Неговата чаша не се изпразваше толкова често, колкото нейната, и Оливия се запита дали неговият пламък е в синхрон с нейния.
— Какво стана с теб и Джо? — попита той.
— Джеймс.
— Какво?
— Казваше се… имах предвид, че се казва Джеймс.
Тя погледна с копнеж чашата си с вино и недокоснатата кана с леденостудена вода, без да може да избере.
— Добре. Та какво стана с Джеймс?
Оливия посегна към виното.
— От пет дни живеем заедно, Мат. Знам, че четеш вестниците. Със сигурност знаеш цялата долна история.
— Чета предимно новините, не клюкарските колонки. Защо ти не ми разкажеш какво стана?
Тя отпи от виното и дояде картофите си, преди да избърше ъгълчетата на устните си със салфетката.
— Не беше нищо особено. Само обичайната неприятна среща с изневярата.
Наблюдаваше го как я гледа и с изненада не откри и капчица самодоволство по лицето му, нито подигравка в очите му.
— Значи всичко вървеше много добре и изведнъж, бум, той започва да спи с друга?
Интересно, но никой досега не й беше задавал точно този въпрос. Дори тя беше избягвала да се вглежда твърде отблизо в онова, което беше преди неизбежното узнаване за изневярата. Добрият, стар, сигурен, обикновен Джеймс, избран единствено поради факта, че представляваше пълна противоположност на баща й и на Мат, бе излъгал очакванията й.
— Не, аз просто не му обръщах внимание. — Защото беше твърде заета да се затрупва с работа и да не мисли, че предполагаемата безопасна и солидна връзка се оказа еднообразна и отегчителна. — Аз съм терапевт. Помагам на другите да намерят отговорите, но аз самата явно не съм в състояние да сторя същото за себе си.
Тя отпи пак от виното и си каза, че топлотата в очите на Мат е предизвикана до голяма степен от виното. Въпреки всичко, тя чувстваше някаква тръпка помежду им.
— Оказва се, че някак си аз не съм достатъчна на мъжете в живота ми.
— Ах, Ливи. Ти си повече от достатъчна за всеки мъж. Просто имаш нещастието да привличаш към себе си егоистични глупаци, които не те оставят на мира дори когато знаят, че трябва.
— Хмм. — Изведнъж някаква летаргия обзе крайниците й и тя като че ли не можеше да откъсне поглед от лицето му. То беше хубаво лице — добро, открито и силно. И в момента напълно съсредоточено в нея. — Майка ми не е достатъчна на баща ми от почти трийсет години, което ме навежда на мисълта, че може да е наследствено.
Тя примигна и погледна към чашата си, вбесена от истините, които се изплъзнаха от устата й. Освен това не можеше да проумее как чашата й се бе оказала отново празна. Посегна към бутилката, решена да поддържа приятната мъгла, която уютно ги обгръщаше, но Мат сложи ръка върху нейните.
— Не мога да повярвам, че го казвам, Оливия, но може би трябва да я караш по-полека с виното.
Тя пламна при докосването му.
— Мислиш, че прекалих с пиенето?
— Знам, че изпи повече, отколкото си свикнала.
— Никога не съм имала по-голям контрол над себе си — заяви тя. Опита се да му намигне, но лицевите й мускули като че ли вече не работеха независимо. — Трябва да си помислиш дали да не започнеш да се занимаваш с терапия. Приятно е да се говори с теб.
— Сега вече съм сигурен, че си прекалила с алкохола. — Усмивката му накара сърцето й да изпълни задно салто. Чувстваше крайниците си твърде тежки за тялото си, ушите й бучаха, явно кръвта препускаше през мозъка й.
— С изключение на приятеля на Джо-Бет. Голяма каша забърка.
— Така ли? — Мат не изглеждаше разстроен от критиката. Всъщност гласът му беше топъл и приятен като милувка. Оливия взе празната си чаша и започна да си играе с нея, докато се оглеждаше за нещо за пиене. Погледна с разочарование малкото останало вино в бутилката.
— Искаш ли го? — присви очи тя, опитвайки се да изключи от полезрението си втория Мат, който се люшкаше пред очите й, докато бученето в ушите й се засилваше.
Когато вдигна салфетката, за да си избърше устните, тя някак си се оказа отстрани на носа й и Оливия се загледа объркано в нея, а салфетката се изплъзна от пръстите й и затанцува към пода.
— Опа. — Изключено беше този кикот да идва от нея, защото тя мразеше жени, които се кикотят. Като наблягаше внимателно на всяка дума в опит да запази някакво подобие на достойнство, тя каза: — Ще ме извиниш ли за малко? Май изпуснах нещо?
После костите й омекнаха и без предупреждение, тя се хлъзна надолу по стола и се свлече в краката на Мат.
18
Мат я изгледа как изчезва под масата и за минута-две остана да седи и да дъвче, като предполагаше, че тя ще се появи щом намери салфетката. Когато преглътна и последната си хапка картофи, му хрумна, че може да се е наранила я да не е в състояние да стане.