— Не. Мат каза, че не се чувствала много добре. Мисля, че ще отговаря на обажданията и ще се остави на течението.
— Хайде, Бен. И двамата знаем, че неразположението й се казва Мат Рансъм.
Продуцентът се засмя неохотно, но бързо спря, прехапа устна и отмести поглед.
— Не разбирам само защо шефът ти я защитава. Можеше да остави камерата включена и да спечели с едно щракване на пръстите.
— Може би в него има повече класа, отколкото си предполагал.
— Нима? Мат Рансъм ли е най-дискретният човек? О, моля те! Говорим за кариера и за много пари. Мат е един от най-амбициозните водещи в радиосредите. Нещо не се връзва.
— Може би смята, че може да я победи честно и открито. Пред мен е справката с гласовете и след снощното предаване на Мат и гостуването му в сутрешния блок, преднината на докторката почти се е стопила. Довечера трябва да застане на глава, и то гола, за да поведе отново.
Чарлс насочи обектива към вратата на доктор О, опитвайки се да си представи какво би било тя да прибегне до подобно средство. Ако беше преспала с Мат, да застане на глава не би било чак толкова скандално. Разбира се, гласовете по интернет нямаха силата на консултантския доклад.
Още не бяха получили заключителния доклад, но Чарлс знаеше, че цифрите бяха феноменални още от първия ден на дистанционното излъчване. Пресата поглъщаше всичко, което й предоставяха, и дори консултантът ходеше усмихнат из радиото.
Компанията беше доволна, Ти Джей беше доволен и Чарлс знаеше, че това го поставя в благоприятна светлина. Но да станеше герой, би било още по-хубаво — и би свалило контрола на големите шефове от плещите му за в бъдеще.
За него нямаше значение дали Мат или Оливия ще спечели битката за рейтинга. Радиото беше големият победител, без значение кого предпочитаха слушателите. Но ако успееше да извади от шапката си нещо съвсем неочаквано, нещо по-голямо от словесните пререкания в ефир между Мат и Оливия, кариерата му беше в кърпа вързана. Което естествено означаваше пост номер едно.
Чарлс погледна отново към ъгълчето от стаята и се опита да измисли как би могъл да го използва. Насочи обектива към къта с мебелите и отново към балкона, но нищо конкретно не му хрумна. Той се загледа в монитора, после премести обектива към широкообхватния кадър.
Не биваше да се отчайва. Разполагаше с ден и половина, които да използва за своите цели, и първата крачка беше да поеме контрола над камерата и да следи денонощно апартамента. После, също като паяк, който плете мрежата си, за да хване двете сочни мухи, щеше да е готов, когато едната от тях попаднеше в мрежата му.
22
Човек на трийсет бе твърде стар за махмурлук. Оливия зарови лице във възглавницата и сви краката си в поза на зародиш. Когато се протегна, за да се завие презглава, видя гола плът и се спря изненадана. Със затворени очи затърси опипом пижамата си и откри, че не я носи. Нито каквото и да е друго. По дяволите! Споменът за трийсетия й рожден ден се върна с ярки подробности и тя потръпна. Човек на трийсет би трябвало да е твърде стар за глупости. Но очевидно действителността я опровергаваше.
За щастие явно беше сама. От другата страна на леглото не се чуваше хъркане, нито беше затоплено от друго човешко тяло, което означаваше, че Мат си бе отишъл.
С пулсираща от болка глава, Оливия отлепи клепачи и смело се опита да фокусира стаята. Забеляза затворената врата, черната рокля на топка в края на леглото (изруга отново) и накрая погледна часовника.
Тя присви очи, опитвайки се да разбере какво й показват римските цифри. Нямаше как да беше толкова часът!
— По дяволите! — примигна отново, но голямата и малката стрелка продължаваха да сочат четири и половина.
Оливия се претърколи по гръб и обърна лице към прозореца, откъдето през завесите проникваше ярка слънчева светлина. Ако беше четири часът следобед, ругатнята й едва ли беше достатъчно силна.
Опитвайки се да не изпада в паника, Оливия напипа мобилния телефон до леглото и натисна копчето за бързо набиране. Устата й беше суха като Сахара, а главата й пулсираше като бетон под въздушен чук, но преди да потърси аспирин и най-голямата чаша с вода, която можеше да намери, трябваше да узнае най-лошото.
— Даян?
— Мммм. — Чу се преглъщане, последвано от шума от смачкване на целофан — всички знаци, че Даян е прибягнала до старата си диета с кексчета.
— Оливия! Ти ли си?
— Аз съм.
— Какво стана? Добре ли си?
— Добре съм, само че аз би трябвало да задавам въпросите — хвана се тя за пулсиращата си глава със свободната ръка и се приготви. — Защо не си ме събудила тази сутрин?