Выбрать главу

Оливия прекара рекламния блок в кръстосване на стаята. Мат беше избрал печеливша тема за финалното си предаване. Слушателите му несъмнено се превиваха от смях точно както беше възнамерявал. Оливия обаче не можеше да спре да мисли за публичното унижение на годеницата на Бари, за проваленото тържество, за парите, пръснати на вятъра от семейството й за една несъстояла се сватба. Кой знае каква грозна история щеше да разкаже младоженец номер две.

Ако се нуждаеше от още доказателства за отношението на Мат към обвързването и за вероятността да сподели живота си с някого, сега ги имаше. За него всичко беше една голяма шега. Какво не би дала, за да му влее малко разум в главата!

— Добре, следващият обадил ни се слушател е Майкъл. Неговата история е малко по-различна от последната, която чухме, макар че крайният резултат е същият. Майкъл, в ефир си.

— Здрасти, Мат.

— Майкъл. И твоето измъкване ли те отведе в болницата?

— Всъщност ме отведе в Мисури.

Майкъл замълча и Мат се засмя.

— Целите сме в слух.

— Ами, с Мередит вземахме уроци по скачане с парашут. Говорехме си, че някой ден ще сключим брак и докато се усетя, вече крояхме планове как да се оженим по време на скок с парашут.

— Това е един от начините, да ограничиш списъка с гостите.

— Да, щяхме да сме само двамата. Един приятел, нотариус, щеше да ни венчае във въздуха.

— Нали не се каниш да ни разкажеш как нечий парашут не се е отворил?

— Не, всички се приземихме живи и здрави. Аз обаче отлетях.

— Какво значи това?

— Ами, щом самолетът започна да набира височина, мен ме обзеха съмнения.

— Относно скока ли?

— Не, относно женитбата.

— Опа!

— Да, това си помислих и аз. Започнах да се паникьосвам лекичко, нали разбирате. Наближавахме височината за скока и самолетът задържа на това ниво, а аз си мислех, че не мога да го направя. Само че нямаше време да го обсъдим. Почти бяхме над мястото за скока, а Мередит и нотариусът тръгваха към вратата.

— И ти какво направи?

— В самолета беше твърде шумно, за да говоря, а да изкрещя, че не искам да се оженя ми се струваше, не знам… ами това не е нещо, което човек би извикал с пълно гърло. Та значи, намирах се на три хиляди и петстотин метра височина, Мередит се откачи от водещото въже, усмихна ми се и скочи. Приятелят ни, нотариусът, скочи веднага след нея. Аз стоях на вратата все едно краката ми бяха заковани за пода на самолета.

— Господи, човече! Остави я да се рее във въздуха сама?

— Беше някак си нереално. Видях как парашутите им се отвориха — на нейния имаше нарисувано червено сърце в чест на сватбата — те погледнаха нагоре, но вече беше твърде късно. Платих на пилота да ме остави на едно малко селско летище в съседния щат и за известно време се покрих.

— Мили боже!

— Да. Измъкнах се на косъм.

— Видя ли се с Мередит след това?

— Не точно. Тя не искаше да ме види. По-късно чух, че се омъжила за инструктора ни по парашутизъм. Очевидно той не е имал проблем със скоковете.

Мат се засмя.

— Момчета, виждате, че никога не е твърде късно. До момента, в който трябва да кажете „да“, винаги можете да решите обратното. Не забравяйте да се обаждате и да дарявате храна. Слушате „Мъжки разговор“, където мъжът може да бъде мъж.

По-нататък беше същото — всяка история по-лоша от предната. Един слушател беше скочил от кораб, направо се бе хвърлил с главата напред във водата от кораба, нает за сватбата му. Друг беше избягал по пътеката в църквата с годеницата и шаферката, държащи го за задната част на фрака му.

Раздразнението на Оливия бавно започна да нараства. Насили се да слуша всяка дума, да възприема всяка язвителна забележка, всяко кискане — всички те шамар в лицето на жената, която някога е очаквала нещо от мъжа, когото обича.

Тя се запита дали той наистина мисли, че жените са безсрамни сметкаджийки, чиято единствена цел е да подлъжат мъжа да се ожени. Прииска й се да отиде при него, да го измъкне от стола и да му покаже що за жалко създание е той.

Когато най-сетне обяви края на предаването, все още славословейки страхотните измъквания на слушателите си, Оливия скочи от леглото и започна да крачи из стаята. И така цели двайсет минути, опитвайки се да изпусне достатъчно пара, за да не обръща внимание на обидите към себе си и към целия женски род. Разбираше, че е по-добре да си легне, но колкото повече превърташе предаването в ума си, толкова повече се ядосваше.

Когато потребността да му каже в лицето всичко, което мислеше за него, стана нетърпима, тя отвори вратата и се втурна в дневната.