— Разходката ми достави голямо удоволствие. Може да ни стане навик.
— Абсолютно. Сигурна ли си, че не искаш да се отбиеш да пийнем по нещо студено? — попита Оливия.
— Не. В колата имам минерална вода и искам да си направя коремните преси, преди да си легна.
Оливия повдигна учудено вежди.
— Този път май си го решила сериозно?
Даян кимна и извади от джоба си ключовете за колата.
— Ще ти кажа още нещо. Макар че аз лично не вярвам, че той е достоен да ти лиже дори подметките, ако имаш още нещо, което искаш да знаеш за Мат, с радост ще поразпитам тук-там.
Когато се забавляваш, се предполага, че времето лети. Но ако тази седмица беше показателна, то летеше и когато не се забавляваше. Джо-Бет знаеше, че отстрани нещата изглеждаха доста добре — имаше си собствен дом, работа, която харесваше, а Кевин Мидълтън водеше сериозна кампания за „спечелването“ й. Само ако Доуг престанеше да я преследва с предложения да поговорят за отношенията си, със сигурност щеше да е на седмото небе.
Беше великолепна съботна сутрин, а тя я прекарваше на кафявата пластмасова пейка в къта за клиенти в гаража на Джо.
Тя изгледа другите двама клиенти, обиколи с поглед помещението и ъгловата масичка с престояло кафе и пробрани кексчета. В продължение на петнайсет минути успя да им устои, преди да отиде и да огледа чинията, която съдържаше едно кексче с боровинки и купчина трохи. Започна да щрака копчетата на закачения на стената телевизор. Когато не успя да намери картина, се върна на мястото си.
В продължение на няколко минути къркорещият й стомах я разсейваше от мисълта, за настъпилия обрат в живота й.
Съблазняването на Доуг се оказа невероятно лоша идея. Сега имаше повече спомени от необходимото. Спомени, които изскачаха в най-неподходящите моменти, както когато Кевин си свали ризата край езерото и откри хилавите си гърди или когато се опитваше да си представи как всяка сутрин ще се буди като госпожа Кевин Мидълтън — което изискваше да си ляга като такава. Ако съжаляваше само за чисто физическата страна, нямаше да й е толкова тежко. Но независимо колко пъти разумът й избираше Кевин, сърцето й плачеше за Доуг.
В търсене на занимание, с което да се разсее, Джо-Бет изсипа съдържанието на чантата си върху надраната маса и започна да търси нещо за ядене. Намери един ментов бонбон, завит в целофан, два смачкани бонбона „М&М“ и куп боклуци, които сортира около десет минути, преди да ги хвърли в кошчето, предвидливо поставено от Джо.
Вдигна очи и видя, че другите клиенти я наблюдават.
— Мразя да чакам. А вие?
Отговор не последва.
— Някой от вас да иска последното кексче? — попита тя. Единият сви рамене, а жената поклати глава.
— Супер.
Джо-Бет отиде и взе наградата си. Телефонът й иззвъня и тя започна да рови в чантата със свободната си ръка.
На дисплея се изписа номера на Доуг и Джо-Бет се вкамени. Знаеше, че ако си позволи дори да поговори с него, щеше да поддаде. Знаеше, че ако още веднъж й кажеше, че я обича, щеше да му признае, че тя също го обича и щеше да се извини, че е повдигнала въпроса с женитбата. И после къде щеше да се озове?
Искаше партньор, с когото да споделя и доброто, и лошото, такъв, който да бъде баща на децата й и неин другар за цял живот. Искаше все неща, които Доуг Ролинс не желаеше да й даде. Връщане назад нямаше.
Цяла седмица го отбягваше и беше готова да се позове на всякакви телефонни и други повреди, ако се наложеше. Нямаше начин да даде шанс на Кевин, ако все мислеше за Доуг. Тя си изключи телефона и го прибра в чантата.
Изяде кексчето механично и когато вече не издържаше да се мотае повече, тя отиде при монтьора. Завари Джо надвесен над предницата на кадилака й със мушната под капака глава.
— Как върви?
— Почти съм готов. След малко можеш да потегляш.
— Добре.
Джо-Бет извади от чантата чековата книжка, отвори вратата откъм шофьора и остави чантата на седалката. Чу се затръшването на капака. Когато отиде отпред, Джо бършеше ръцете си в почернялата от масло кърпа, която висеше от колана му.
— Какво ти дължа?
Джо приключи с кърпата и я погледна с изненада.
— Доуг се обади и каза, че идва да се погрижи за сметката.
— Не, аз плащам. — Тя отвори чековата книжка и сърцето й заби по-силно. Трябваше да се махне, преди Доуг да е дошъл. — Колко, Джо?
— Джо-Бет, не искам да се бъркам, но човекът иска да плати сметката.
— Джо Ларсън, колата е моя и задължението си е мое! Казвай сега колко ти дължа или ще се обадя на Асоциацията на потребителите и ще се оплача, че… че, отказваш да ми вземеш парите.