В тона му имаше дразнещо иронична нотка, но Оливия усещаше гнева и объркването зад тях. Поне в това си приличаха.
— Виж — продължи Мат, — когато не се опитваш да заковеш задника ми за стената, компанията ти наистина ми е много приятна. Ние си допадаме. Между нас има химия. Искам да съм с теб. Имам… чувства към теб, но не изгарям от желание да правя декларации, че ще изпитвам вечна любов.
— Но ти наистина ме обичаш, Мат. Жалко, че не си способен да го приемеш. Жалко и за двама ни.
Почувства как сълзите й напират. Сълзи на яд и безсилие, сълзи за бъдещето, което можеха да имат само ако можеше да го накара да го проумее.
Тя беше професионален терапевт, влюбена в мъж, който отказваше да докосне с пръст памука, с който беше обвил чувствата си. Освен това не позволяваше и на нея да го стори.
Тя избърса очи с опакото на ръката си и преглътна сълзите. Нямаше да плаче заради Мат Рансъм. Не си го бе позволила насаме, още по-малко щеше да го допусне публично.
Погледът към часовника й показа, че предаването й е към своя край, затова тя продължи и пусна тихо музикалния сигнал.
— О, не, Оливия. Няма да оставим нещата така. Дойдох в Чикаго да си почина, не да катеря някакъв емоционален Еверест.
— По-зле за теб, Мат, защото имаш нужда. Щом не ми позволяваш да ти помогна, намери някоя друга, която ще го направи. Твърде си добър, за да прекараш остатъка от живота си като ерген на годината на Атланта.
— А ти си напълно неспособна да приемаш хората такива, каквито са. Не мисля, че работата на психолога е да променя хората против волята им.
Тя усили музиката, но Мат не преставаше да говори:
— Чу думата „почивка“, нали, Оливия? Това означава забавления… приятели… жени. Не съм готов да се откажа от всичко това.
— Тогава няма за какво да говорим повече. Съжалявам, Мат, но времето ми свърши.
Тя пусна докрай музиката, с което почти заглуши думите му.
— Оливия, предупреждавам те! Взел съм си черното тефтерче и няма да се поколебая да го използвам.
— Върви да се гръмнеш, Мат. Ще го преживея. Разбрах, че и вторият път не е по-различен от първия.
А после, съвсем непрофесионално, тя прекъсна разговора с голямо удоволствие.
Изборът на пръстена отне на Доуг два дни, а после още един, преди да признае пред себе си, че Джо-Бет нарочно го избягва. Оставяше й съобщения, опитваше се да я намери в работата, дори й занесе цветя вкъщи, но всеки път нея я нямаше.
Снощи на боулинга се опита да изкопчи някаква информация от Емили, но тя упорито си държеше устата затворена и му каза само, че Джо-Бет явно сериозно ходи със старото си гадже — счетоводителя, одобрен преди години от родителите й.
Някакво предчувствие, че не бива да губи повече време го накара да скочи в джипа и да отиде в „Магнолия Дайнърс“. Време беше. Тази вечер имаше намерение да се сгоди — дори ако трябваше да сплаши възрастната сервитьорка.
Норийн не се зарадва, когато Доуг седна на единствената празна маса в нейния сектор. Всъщност, изглеждаше настроена свадливо.
— Здрасти, Норийн.
— Здрасти, Доуг. Какво да ти донеса?
— Кажи ми къде е Джо-Бет. Трябва да говоря с нея.
Норийн пъхна молива зад ухото си, а тефтера в джоба на престилката.
— Тя не желае да разговаря с теб, Доуг. Заета е да преследва мечтите си.
— С Мидълтън? — поклати той глава. — Не ми ги пробутвай тия. Тя обича мен!
— Знаеш ли, понякога това не е достатъчно. Тя заслужава сигурно бъдеще и семейство, а Мидълтън е готов да й ги осигури.
— Трябва да ми го каже лично.
— Вече ти го каза, Доуг. Неведнъж. Просто не искаше да я чуеш.
— Добре, сега целият съм в слух.
Сервитьорката скръсти ръце и го загледа с каменно изражение.
Доуг бръкна в джоба си и извади малка кадифена кутийка.
— Нямах намерение да го показвам първо на теб, но нейсе.
Изражението на Норийн омекна видимо. Тя вдигна кутийката към светлината, за да се наслади на бляскавия диамант.
— Сигурно има цял карат.
— Е, със сигурност мога да ти гарантирам, че не е цирконий.
— Много е хубав, Доуг, но се опасявам, че може да си закъснял.
Доуг грабна кутийката от ръката й и бързо затвори капачето.
— Какво искаш да кажеш?
— Джо-Бет си купи нова рокля за излизането й тази вечер с Кевин. Ако не се лъжа, очаква тази вечер да й предложи.
Доуг се измъкна от сепарето и стана, като се надвеси над сервитьорката.
— Къде са те, Норийн?
— Ами… не съм сигурна, че трябва…