След падането на Анурадхапура Шри Ланка преживяла тежки времена — нахлуване на врагове от Южна Индия, войни и опустошения. Столицата била пренесена в друг град — Полонарува. Тази столица, така както и Анурадхапура, се слави със сградите си, дагобите, манастирите. Но най-вече със статуите и барелефите си. Там се намира петнадесетметровият Буда, изсечен в скала. Но и Полонарува паднала през XII век, когато южноиндийските армии начело с цар Мадха слезли на брега на Шри Ланка.
„И този Мадха като свиреп вихър — съобщава хрониката — повел армията си към остров Ланка и бил подобен на стихиен пожар, нахвърлил се върху гора… Той разрушавал дагоби и чупел статуи и търсел скрити съкровища… Уви! Уви! Така тамилските гиганти разрушили кралството и религията на острова.“
Сингалите отстъпили в укрепените крепости в дълбочината на острова. Там от долината била пренесена главната реликва — зъбът на Буда. Бил скрит в селището Канди, в специално построен малък храм. След това дошли португалците и холандците…
Но през войни и беди, през вековете на колониално подчинение жителите на Шри Ланка пренесли верността към националните традиции, култура, вяра. И на големите празници, както и преди хиляда години сингалите се стичат пред безбройните храмове, дагоби, чудесни паметници на будисткото изкуство. По-рано до тези дагоби отивали пеша. Сега не се спазва така строго правилникът: хората са заети и малко от тях могат да си позволят да загубят няколко дни, за да стигнат до дагобите на Анурадхапура.
През различните дни пътищата, водещи от Коломбо към Анурадхапура, са задръстени от коли и каруци. Край пътищата се правят много навеси, под които може да се почине и похапне. И почивката, и храната по пътя е безплатна — местните жители специално пекат сладкиши и варят ориз за този ден. Обичаят е останал от древността, когато поклонничеството към Анурадхапура било дълго и трудно.
През дните на празника на майското пълнолуние — Весак — всяка къща, всяка селска колиба е украсена със знаменца и вечерно време с маслени лампи. В градовете напряко на улиците са препречени гирлянди от хартиени фенери и са направени декоративни арки.
И така по целия древен остров. Но най-много пилигрими се стичат в град Шрипада, вечерта се запалват гирляндите на огньовете и започва изкачването. Нали нощта е кратка, трябва да се успее до разсъмване да се изкачи планината, да се види изгревът на слънцето над страната на гигантските дагоби.
СИГИРИЯ
Двадесет и една красавици
Чудесата, за които се разказва в тази книга, са създадени от народа и принадлежат на целия народ. Постижението на индийския народ са фреските на Аджанта, на китайския народ — фреските на Дънхуан, на ланкийския — фреските на Сигирия. И все пак…
Фреските на Дънхуан и на Аджанта са създавани векове. Тези картини не са паметници от някакъв кратък период, това е школа за живопис, проточила се с векове, която положила основата на по-нататъшното развитие на изкуството в страната. Колкото и да са възхитителни фреските на Аджанта, то в някакъв друг храм биха се родили подобни тълкования на будистката митология, формите и движението на многобройните фигури. Зад тези фрески, както и зад барелефите на Ангкор, се скриват много майстори и първият, най-талантливият създател на новата школа, се губи в тълпата на учениците си и подражателите. Разрушителят на каноните става създател на нови.
Но има изключения. Има гении, които нямат нито последователи, нито ученици.
И ако такъв художник е работил преди много столетия в Азия, където не е било прието да се фиксира името на създателя на произведението на изкуството, никога не ще узнаем името му. Пример за това са фреските на Сигирия, фреските на скалната крепост в центъра на Шри Ланка.
Историята на Сигирия е трагична и не съвсем ясна. За да се появят на бял свят тези фрески, е била необходима и появата на царя бунтовника, царя отхвърления.
Време на действието — V век. Място на действието — Шри Ланка.
„… Живял някога един цар. И имал две царици…“
Така започва легендата за Сигирия, легенда, в която истината се преплита с измислицата, но истината е повече.