В Сигирия не е така. Досега учените не са стигнали до единодушно мнение какво изобразяват фреските — или това са небесни танцьорки аспари, които от небето обсипват земята с цветя, или са богини на дъжда и мълниите, или погребална процесия, или церемония в двореца на Касапа, или просто девойки, които се къпят в езеро. Вече подобно различие в тълкуването на сюжетите — а учените се оправят толкова уверено в будистката митология, че практически няма фрески, които да не са били отнесени със сигурност към един или друг канонически сюжет — навежда на мисълта, че тук са нарушени религиозните канони.
Разголени красавици в човешки ръст стоят на двойки. При всяка двойка една от девойките е с тъмна кожа, другата — с бяла. Вероятно художникът с това показва, че едната от тях е благородна дама, другата — нейна прислужница. Девойките са разположени свободно върху плоскостта на стената, което е необичайно за азиатската живопис, и се движат и живеят като че ли в мъгла — по-долу от бедрата фигурите на девойките потъват в бял непрозрачен облак или във вода. Именно „движат се и живеят“ — аз не знам друго средновековно произведение на изкуството, в което на художника да се е отдало така вярно да запечата живота и движението.
Стандартите за красота се изменят не само от столетие на столетие, от страна в страна, но и в продължение на десетина години. Но има някои особено големи произведения на изкуството, които побеждават и модата, и вкусовете, и столетията. Венера Милоска, Венера на Ботичели, Нефертити са винаги прекрасни, и то за всички. Същото е и с девойките на Сигирия.
Художникът е искал да създаде красота. Той е направил това и е победил времето.
Ето защо съм убеден, че в Сигирия не е имало нито група от майстори, нито школи със своите канони и закони. Имало е само един майстор.
Както Микеланджело, който месеци наред е рисувал Сикстинската капела, извит върху скеле, в напрегната поза под покрива, но работещ и работещ, за да победи материала, да се измъкне от властта на условностите и да създаде неповторимото, така и майсторът на Сигирия сигурно месеци се е люлял върху несигурно скеле над недостъпната ниша и със смели мазки е рисувал галерията на своите красавици. Не е важно как ги е нарекъл, как е обяснил на царя що за жени са оживели пред вратата на двореца му. Може би наистина е казал, че това са аспари, или богини на мълниите. От наименованието не се изменяло съществото на фреските — те били земни, те не призовавали към смирение и размисли за преходността на живота, те можели да накарат дори най-скучния от хората да обича живота и да му се радва.
Художникът, разрушавайки всички канони и закони, рисувал познати му, земни и желани жени. Между тях няма еднакви лица, няма еднакви фигури и ръцете с тънки пръсти са толкова подвижни, пластични и изразителни, че не можеш да се отърсиш от впечатлението за движение, за бавен и грациозен танц.
Галерията, над която са нарисувани жените, се извива около скалата и се превръща в широка тераса. Оттук започва трудно изкачване нагоре, покрай гигантската статуя на лъва, който дал името на цялата скала.
Ако преодолеете стръмнината, ще се окажете на плоския връх на скалата, където някога е бил дворецът на Касапа. Запазили са се резервоарът и прецизно планираната система за водоснабдяване на двореца.
А около скалата са останките от града, краткотрайната столица. Кулите на стените му, разрушени, и сега се издигат по-високо от десет метра над върха и останките от рова достигат тридесет метра ширина. Някъде тук се е намирал тронът от розов гранит, някъде тук са били павилионите и затворите…
Преди няколко години някакъв маниак поискал да убие красавиците на Сигирия и преди да го спрат, успял значително да повреди фреските. Любопитно е да се отбележи, че маниаците не обичат великите произведения — спомнете си кого нападаха: „Нощният патрул“ на Рембранд, „Джокондата“.
Отдавна е изчезнал споменът за гордия цар, загинал и градът му, но фреските останали. Едва ли цар Касапа би позволил на художника да ги рисува, люлеейки се над пропастта върху неустойчивото скеле, ако е знаел, че градът му ще се слави само с тях — за царете е обидно да съзнават, че властта на изкуството надвишава властта на царете и правителствата.
Но нищо не може да се направи. Колко пъти в историята изкуството е побеждавало в такива двубои.