Ако се озовеш в Паган, обикновено е прието да се изкачиш на горната тераса на храма Годопалин и от шестдесетметрова височина да обгърнеш с поглед великата столица и да дочакаш залеза на слънцето. То се спуска към сините хълмове на другия бряг на реката и докато се търкаля все по-близо до тях, все по-дълги и гъсти стават чудноватите сенки, докато се слеят в еднородна вечерна синева. Слънцето расте и червенее, скривайки се зад гърбицата на хълма; ето то изчезва, но още няколко минути безкрайното небе пази цвета му — то е червено, ярко, синеещо се към зенита и вече тъмносиньо зад гърба ти.
Долу, в селото, се запалват първите огньове, лаят кучета и радиото в една от къщите — в тази приказна тишина се чува на километри — започва да предава последните новини.
А Паган заспива и ти се струва, че сенките на умрелите преди седемстотин години царе, велможи и художници запълват широките му площади. Нощта принадлежи на миналото.
ШВЕ ДАГОН
Най-златната пагода
На архитектурните паметници понякога е свойствено да създават със силата на изключителното си значение съвсем определена, но за съжаление понякога лъжлива представа за страната. Ако говорим за Египет, то въображаемият му пейзаж е свързан неизбежно с пирамидите. Пустини, пирамиди, сфинксове… А това не е така. Милиони жители на Египет не са виждали пирамидите, живеят много далече от тях. Когато си спомняме за Америка, то мислено си представяме иглите на небостъргачите и Статуята на свободата над залива. А Съединените щати са страна, за която Ню Йорк не е най-типичният пейзаж. Много хора, мислейки за Русия, я свързват с храма на Василий Блажени или дори по-скоро с Кремъл…
Приблизително такъв е случаят и с Бирма. Златната пагода Шве Дагон толкова поразява попадналия там човек, че той едва ли не в половината очерци и статии нарича Бирма Страната на златните изгоди. И това е лъжа, макар и красива. Позлатените пагоди са само единици.
Налагало ми се е да пътувам много из Бирма и мога да кажа със сигурност, че ако трябва да я наречем Страната на пагодите — пагоди там наистина има много — и то, разбира се, Страната на белите пагоди, защото деветдесет и девет процента от тях са варосани обикновено.
Но Шве Дагон е златен. Шве Дагон е от всички най-висок, от всички най-величествен, от всички най-забележим. Намира се на върха на хълма и се вижда от което и да е място на Рангун, той присъствува във всяка книга за града и страната, във всеки рекламен проспект. Шве Дагон стана символ не само на столицата на Бирма, но и на цялата държава.
Неговата история е история на Бирма и никои не знае на колко години е, кога и от кого е бил построен, макар че за това има много легенди. Ето в какво се доближават те: преди две и половина хиляди години двама братя-търговци от Бирма — Таписа и Бхалика, посетили Индия. Там видели Буда, който седял под свещеното дърво бо. Буда им дал осем косъма от главата си и им заповядал да ги пазят в родния си град — Окала, който се намирал на мястото на сегашния Рангун.
Братята незабавно си тръгнали обратно. Но връщането не се оказало лесно. Царете на държавите, покрай които минавал пътят на търговците, научили за дара на Буда и с всички средства се опитвали да им отнемат свещените косми. Два от тях взел царят на Аджанта, два завладял царят на змиите: той се превърнал на човек и се промъкнал на кораба.
Но четири косъма все пак стигнали до местоназначението си. Само какви тържества започнали в Бирма, щом жителите й разбрали за дара на Буда! Дори Сака, владетелят на небесата, се спуснал на земята и помогнал да се избере достойно място за строителството на светилище, където да се пазят космите. Най-после мястото било избрано и когато цар Окалапа отворил ковчежето с дара, за да го вгради в специално построената пагода, открил всичките осем косъма вместо четири… Те литнали на височина колкото седем палми, от тях се разпространили силно светещи лъчи, глухите чули, немите проговорили, а земята се покрила с бисери.
В действителност преди две хиляди и петстотин години в Бирма още не е имало бирманци — те дошли в страната много по-късно. Не е имало и цар Окалапа. А и едва ли Шве Дагон е толкова стар.
Напълно е възможно, но вече през първите векове от новата ера на мястото на сегашния Шве Дагон да е имало малка пагода и със сигурност е известно, че през 1372 година царят на град Пегу посетил пагодата и заповядал да я възстановят. След него царете на Пегу — моните — и царете на Горна Бирма от време на време отивали там и давали заповеди за подновяване и позлатяване на пагодата. Всеки път пагодата, върху която натрупвали нов слой тухли, се уголемявала, докато през средата на XV век достигнала днешните размери.