Така до нас достигнало единственото автентично описание на погребалната зала на мавзолея, направено от „археолози“ в кавички — последните, които са видели мавзолея цял и които са направили всичко, за да не остане нищо от паметника.
През средата на XIX век на пътешествениците по Мала Азия правело впечатление, че стените на малката турска крепост Бодрум, престроена отново от йоанитския замък на свети Петър, са изградени не толкова от грамадни каменни блокове, колкото от мрамор. Това не е чудно: останките от антични градове винаги са служили за строителен материал отначало на византийците, а след това на арабите и турците. Но мраморните плочи в стените на Бодрум били наистина много красиви и необикновени: неизвестен гений населил барелефите им с яростни хора и богове.
Когато слуховете за това достигнали до английския посланик в Турция, той пристигнал в Бодрум и след дълги преговори и много подкупи получил разрешение да извади от стените дванадесет плочи и да ги закара в Британския музей. Английските учени според запазилите се описания и отзиви на съвременници бързо се досетили, че пред тях са части от знаменития фриз на Скопас — „Амазономахия“.
Като се убедил, че Халикарнаският мавзолей трябва да се търси в Бодрум, сър Нютън, пазител на Британския музей, се отправил за там. Първото, което видял, като слязъл на брега, били прочутите два мраморни лъва, зазидани в стената на крепостта с муцуни към морето. Лъвовете също някога били взети от другаде от кръстоносците за военно строителство. Нютън не си губел времето напразно. Той пребродил цялата крепост, издирвайки и определяйки „крадените“ плочи и статуи. В очакване на разрешение за изземване на плочите, което се уреждало мудно, както винаги, той започнал да търси мястото, където някога бил мавзолеят, което трябвало да се намира близо до крепостта. Иначе било безсмислено йоанитите да влачат от там плочите и грамадните каменни блокове.
За деветте месеца, които прекарал в Бодрум, Нютън открил развалините на мавзолея, а под слой от земя и смет — още четири плочи на Скопас. Когато разкопките били към края си, намерили най-ценната находка, която разсеяла всички съмнения — начупените на много парчета двуметрови статуи на Мавзол и Артемизйя, намиращи се по-рано изправени в колесница отгоре на мавзолея, почти цяла мраморна конска глава, дълга един метър, с бронзова позлатена юзда и накити.
Било чудно, че главата се оказала деформирана. Нютън се досетил, че конете, впрегнати в колесницата на карийските монарси, се намирали на шестдесетметрова височина. С това се и обяснявала несъразмерността — конят трябвало да се гледа отдалече и отдолу.
Чудо пето
РОДОСКИЯТ КОЛОС
Родоският колос е по-млад съвременник на мавзолея и храма на Артемида. Идеята за създаването му се родила през пролетта на 304 година пр.н.е., когато жителите на малкия остров, намиращ се край самия бряг на Мала Азия, стоейки върху натрошените от дългата обсада стени, гледали как се скриват в морето корабите на единия от наследниците на държавата на Александър Македонски, сина на управителя на Предна Азия и Сирия — Деметрий Полиоркет.
За да покори родосци, Полиоркет докарал край града обсадни машини — последна дума на много развитата по онова време военна техника. Гордост за обсаждащата армия била хелеполидата — обсадна кула със стенобитни машини и подвижен мост, катапулти, площадки за десант. Три хиляди воини пускали в движение обкованата в желязо хелеполида.
Изоставяйки острова след неуспялата обсада, Полиоркет зарязал на брега огромната хелеполида (това в известно отношение било също чудо на света), която не изпълнила предназначението си. Тя именно донесла на града не само полза, но и слава. Търговците, които се събрали в града след победата, предложили да купят хелеполидата за „вторични суровини“, предлагайки за желязото триста таланта — приказна за онова време сума. По случай избавянето на града било решено с парите от продажбата на кулата да се издигне статуя на Хелиос — покровителя на Родос. Населението на Родос вярвало, че островът е издигнат от дъното на морето по молба на този бог.