По-нататък се извисява голям тазундаун. Залата под този навес е толкова голяма, че побира десетметровата статуя на седящия Буда и остава място, където различни организации провеждат събрания и митинги — религията е доста търпелива към светските интереси.
Ето че излязохме на ъгъла на платформата. Тук, върху площадка, оградена от две страни с пагоди, а от другите две — с парапет, се намира свещеното дърво бо. Според преданието то е издънка на същото онова дърво, под което у Буда настъпило прозрението: той разбрал смисъла на живота и създал учение, водещо към спасение. Това дърво било засадено в деня на празнуване независимостта на Бирма — 4 януари 1948 година, На рождения ден на Буда тук се извършва тържествена церемония: членовете на правителството и известни бирманци поливат дървото.
От тази площадка се открива градът, който се вижда през ивиците светлина между старите дървета, покрили склона на Шведагонския хълм. В далечната лека мъгла тъмнеят покривите на църквите и лентата на реката блести на хоризонта.
Склоновете на Шведагонския хълм са също свързани тясно с историята на страната. Англичаните, които завзели Рангун, направили тук гробище на войниците, загинали при щурмуването на пагодата — трудно би било да се измисли по-голямо оскърбление за бирманците. През годините на английското колониално господство на склоновете се провеждали митинги и стачки и тук сега се намира мавзолеят на Аун Сан и другите министри от първото правителство на Бирма, убити през 1947 година.
Ако изминем още няколко метра, ще се намерим пред малка пагода, която според преданието е най-старата постройка върху платформата. Пред пагодата се намира камъкът на желанията. Ако след като се поклоните на камъка, си кажете наум: „Нека този камък ми се стори лек и тогава ще ми се изпълни желанието“ — и го вдигнете, ще можете сами да се убедите дали е лек, или тежък, всичко зависи от силите и въображението ви. Наистина, остава свободата на избора. Имате право да кажете: „Нека този камък ми се стори тежък, и тогава ще ми се изпълни желанието“.
Под следващия тазундаун може да се види статуята на Буда с различни по големина очи. Казват, че статуята е поставена в чест на великия учен от паганско време Шин Итцагон, който можел да превръща оловото в злато. Интересите на алхимиците по целия свят били приблизително еднакви.
Пред пагодите и тазундауните на стълбчета са поставени кутии за дарения. А до тях дежури някой от членовете на съвета на Шве Дагон. Той тържествено благодари на всеки дарител.
Изведнъж се открива странно зрелище. Сградата на края на платформата е правилно кубче, без украси, без цветя, без статуи на Буда и дори без дух-пазител. Вратата се отваря и отдолу се показва покривът на кабината на най-обикновен асансьор. Бил монтиран преди дванадесет години, за да може да се изкачва по-удобно високия хълм…
Е, какво пък, време ни е да си ходим. Може би ще ми се удаде да се върна тук, когато има голям празник, когато платформата е запълнена с народ и когато пеят и танцуват. Може би ще ми се удаде да дойда някак си вечерно време, в онзи тайнствен и очарователен час, когато слънцето вече е залязло, но краткият тропически здрач още не е изчезнал и всичко е залято с топла синева, в която като златни звездички блещукат стотиците свещи пред пагодите и на платформата. Отразявайки с върха си последните слънчеви лъчи, пагодата като език на пламък отлита в синьото небе.
ПАГОДАТА МИНГУН
Предсказанието
Вече към десет часа сутринта въздухът над Иравади помътнява и трепти от горещина и реката става оловна, почти безцветна. Катерът, който се спуска по Иравади от Мандалай, столицата на последните бирмански крале, плува в сивата замъгленост и бавното потракване на мотора потъва в гъстия въздух. Насреща, като нереални сенки, изникват кафявите платна на джонки с високи като на каравели носове, от време на време ще изшляпа с дългите спици на колелата си старо параходче с цигара-комин, влачещо сал от тиково дърво с колиба по средата.
Плоските брегове, по-близо до града засети с ориз, а по-надолу по реката пустинни, с редки оазисчета от храсти или пръсти на кактуси, стърчащи от пясъка, се простират еднообразно, скучно и безлюдно.
След това местността се изменя. Десният бряг започва да се издига от сивосинкавите и охрените гърбици на хълмове, увенчани с малки бели пагоди. Тук климатът вече не е така сух и над не особено дълбоките пропасти се появяват зелените поля, засети с фъстъци, пипер и царевица. Колонади от палми с кичести капители крият в сянката си малки селца. Светът придобива конкретност, мъглата се оттегля, небето синее и на него започват да се очертават редки, почти прозрачни облаци.