… Кралете на Бирма имали обичая да пренасят столиците си от място на място. Градовете в тропическа Азия по-бързо растат, но и по-бързо остаряват, отколкото на север. Почти всички къщи са от тръстика или от дърво. Само пагодите и храмовете се изграждат от тухли и камък. След няколко десетки години градът излиза извън определените му граници и започва да расте, катерейки се по хълмове или завирайки се в блата, притискайки се навътре, стеснявайки улиците и площадите, раждайки невероятна бъркотия и теснотия на малките пресечни улици, блъсканица и смрад на пазарите, нечистотия по улиците и кюшетата, струпаност на къщите и колибите — благодатна почва за буйните пожари, за опустошаващите епидемии.
Но като са пренасяли столицата на ново място, бирманските крале никога не са обяснявали това с грижи за хигиената. Случвало се е просто затова, че кралят искал да се разграничи от делата и лошата слава на предшественика си или защото му се е явявало знамение свише, или защото е искал със своята столица и с делата си да надмине другите властелини.
В течение на няколко столетия столицата на Бирма се е разхождала по средното течение на Иравади — ту слизала до Паган, ту спирала в Сагайна, ту се преселвала в Ава, ту се хвърляла в Амарапура, за да се върне отново в Ава. Последната столица на кралска Бирма бил град Мандалай, известен в Европа май че повече от който и да е друг бирмански град — в края на миналия век в много страни се е говорело за него, натам са се стремили английските войски по време на третата англо-бирманска война, след която Бирма загубила независимостта си. А след като станала английска колония, за Мандалай са забравили, както и за другите столици на покорените от Великобритания държави, но градът отново изплувал в добре известното стихотворение на Киплинг, „По пътя за Мандалай…“ — започва то.
Когато говорят за столицата на бирманските крале, си представяш град, отбелязан с печата на източното дълголетие, побелял със старите храмове и джамии, отежнен с пръстените на вехтеещите крепостни стени. А Мандалай съвсем наскоро отпразнува столетието си.
През 1852 година английските войски за втори път в течение на четвърт век слезли на суша в Рангун и като разгромили войските на бирманския крал Паган Мина, анексирали богатите южни провинции на страната и отрязали Бирма от морето. След тази война Бирма от голяма държава се превърнала в изолирано от целия свят планинско кралство и дните му били преброени. Преброени преди всичко заради това, че Великобритания не мислела да се спира на постигнатото. Щом имала възможност да започне настъпление срещу Бирма, веднага се намирал хуманен повод — ту лошото държане на бирманския крал с английските търговци, ту парични спорове на бирманското правителство с английска фирма, ту лошият, жесток характер на краля. Великобритания никога не е нападала чужда страна просто така. Тя винаги е воювала на страната на висшата справедливост, на страната на слабите и поробените — били те английски търговци или роднини на краля. Англия веднага екипирала голяма ескадра и на бойните полета учила краля да се държи както подобава.
Година след поражението на Бирма при двора на Паган Мина назрял заговор. Съзаклятниците се групирали около Миндон, разумен и просветен принц, поддръжник на реформите и посредник на по-гъвкава политика.
Съзаклятниците победили, защото на тяхна страна били не само реформаторите, но практически цялата благородна класа, чиновническият апарат, който бил разочарован от загубилия войната крал, и селячеството, което най-много от всички страдало от непосилните военни данъци.
Като се изкачил на престола, Миндон запазил живота на по-големия си брат, двореца и свитата.
Миндон искал мир. Той разбирал, че откъснатата от морето, изостанала Бирма няма да издържи още една война с англичаните и напълно ще загуби независимостта си. Миндон многократно изпращал пратеници при вицекраля на Британска Индия с молба да се върнат откъснатите провинции и, разбира се, получавал рязък отказ. Но това съвсем не означавало, че се е примирил със загубата на южните провинции. Миндон смятал, че Бирма, след като създаде истинска съвременна армия, промишленост и намери съюзници сред европейските държави, ще може да си върне загубените области. До края на дните си така и не ратифицирал предложения от англичаните мирен договор, съгласно който южните провинции се обявявали за английски владения. Нещо повече — при двореца винаги се намирала група чиновници, очакващи момента, когато ще бъде възможно да пристъпят към изпълнение на задълженията си на юг — те официално се смятали за губернатори, съдии и военоначалници на Пегу, Рангун и Аракан.