Най-после настъпил денят на официалното пренасяне на столицата от Амарапура в Мандалай.
„Татанабайни, саядо, поунджи (църковни чинове и будистки монаси), повече от петстотин на брой, минали в дълго шествие, носейки статуите на Гаутама-Буда и питаките (свещени книги). Големите статуи возели върху платформи. Над статуите се извисявали по осем златни чадъра, а над питаните — по шест. Главният саядо шествувал под четири бели чадъри, а всеки от петстотинте монаси — под два. Кралят, кралицата, кралицата-вдовица, наследникът на престола, всички принцове и министри посрещнали шествието пред портала.“ Така разказва за събитието бирманската хроника.
И така, Мандалай станал столица. Центърът на Мандалай бил неговата крепост, а центърът на крепостта — дворецът, най-великолепната от дървените постройки в Югоизточна Азия.
Дворецът, който бил завършен скоро след пренасянето на столицата, бил ограден от вътрешна стена, а също така и от стобор от тикови греди, високи седем метра. Бил построен върху обширна каменна платформа, дълга триста и широка двеста метра, и се състоял от сто и двадесет сгради.
На пръв поглед можело да се стори, че дворецът е сложен комплекс, а в действителност е прост по идея. Линията, прекарана по средата, разделя двореца на две части: източната част е мъжка, западната — женска, където от мъжете може да влиза само кралят. Между половинките се намирал „Центърът на вселената“ — тронните зали с осемте кралски трона и най-разкошната от тях — залата за приемите.
От двете страни на оградата, където се намирали тронните зали, били разположени казармите на кралските телохранители. След това следвали съкровищницата, библиотеката, къщите на кралиците и много други сгради — едни кипели от живот, а други със седмици не виждали никого. В двореца се намирали големи конюшни и прегради с ясли за слоновете.
Да се опитаме да си представим, че сме влезли в двореца в деня, когато кралят дава прием на бирманското висше общество — това се е случвало три пъти в годината.
… Изкачваме се по широки стълби и влизаме във висока зала, ограничена от позлатени колони, които крепят троен покрив. В края на залата се издига Лъвският трон — най-големият от бирманските кралски тронове. Лъвският трон засега е празен, но местата от двете му страни са вече заети. Наследникът на престола седи на трон, приличащ на люлка, като се е наклонил към страната на празния трон. Зад него са принцовете и принцесите по произход, по-далеч са местата на министрите и висшето общество. Чиновниците и придворните от по-нисък ранг изпълват страничните колонади.
Появяването на краля се известява от звуци на музика и равномерно тропане на гвардията — „мускетарите“. Музиката се приближава, става все по-силна и всички в залата падат ничком. Като че ли от само себе си се отваря вратата в облегалката на трона и кралят в златен шлем и облекло, обсипано със скъпоценни камъни, бавно се качва по стълбата, водеща към трона. Отдясно шествува главната кралица, а отляво е любимката му — по-малката дъщеря. В Бирма обичат децата и никога не се стесняват да го покажат. На трона освен краля и кралицата могат да седят и децата.
Кралят сяда на трона. Веднага иззад колоните излизат придворните брамани, облечени в бяло със злато, и започват да пеят, по-точно — да мърморят химн, който възхвалява краля… Когато браманите отстъпват назад, мястото им заема „Пратеникът на кралския глас“ — „херолдът“. Той говори за заслугите на краля пред страната и за величието му. Всичко това е ритуал и едва ли някой от присъствуващите се вслушва в това, което става.
След кратка пауза напред излиза най-възрастният от принцовете и прострял се на пода пред трона, се кълне във вярност на краля. След това чрез специалния чиновник при двора той обявява на присъствуващите какви дарове поднася на краля… След най-възрастния принц следват по-младите, след това велможите, губернаторите на провинции, князете на васалните племена.
По-нататък ходът на церемонията зависел до голяма степен от настроението на краля и плановете му за деня.
Такива церемонии се повтаряли от година на година, произходът им се губи в дълбините на вековете. Поне от надписите върху камъни е известно, че преди шестстотин години церемонията на приема в голямата тронна зала е била в общи линии същата, която са видели европейските пратеници в края на миналия век.
Както вече беше казано, освен главната зала в двореца имало още седем тронни зали. Патешката зала с Патешки трон: колоните били боядисани в червен цвят, на стената имало червени килими, а с ален килим бил застлан подът. В третата постройка се намирал Слонският трон. Тук се събирал министерският съвет, кралят назначавал чиновниците и известявал от чии услуги държавата повече няма да се нуждае. Имало още зала с малък трон. Той се наричал трон на Охлюва. Стените били украсени с мидени черупки и изрисувани с морски сцени. Тази зала използували много рядко — имала само едно предназначение: тук кралят обявявал наследника на престола. Понякога това се случвало веднъж през царуването.