След този печален инцидент Миндон не се осмелил да назначи предварително наследник. Така и умрял, без да назове нито един от принцовете, и това довело до открита борба за трона веднага след смъртта му. В борбата победили роднините на един от по-младите принцове Тибо и той — със слаба воля, играчка в ръцете на придворните интриганти — заел бирманския трон.
Когато през 1885 година англичаните започнали последната война против Бирма, се мотивирали с жестокостта на Тибо, с дивашките нрави, които царели в Мандалайския дворец, и така нататък…
Дърветата, посадени около дворцовите сгради, не успели да пораснат, като и колоните в безкрайните коридори да се напрашат, не успяла да потъмнее и позлатата на многоетажните покриви, когато дворецът опустял. Бирма загубила независимостта си.
Англичаните, които се изкачили с канонерки нагоре по Иравади, сломили съпротивата на гарнизоните в крайбрежните крепости. Войната свършила след няколко дни — старинните тежки едрокалибрени пушки и разнообразните топове на бирманците не могли да съперничат с далекобойните оръдия на нейно величество.
Беззащитният Мандалай посрещнал завоевателите с напрегнатата тишина на прашните улици. Портата на двореца била широко отворена. Английският полковник влязъл в Залата за приемите, където на грамадния трон го очаквал победеният крал. Полковникът не искал да преговаря, той заповядал.
Същата нощ арестуваният крал на Бирма бил откаран надолу по Иравади.
Английските войници разграбили двореца. Някои дворцови сгради били разрушени, други изгорели, но като цяло дворецът все пак се запазил и просъществувал още няколко десетилетия изоставен, прашен, но въпреки всичко великолепен.
През 1942 година по време на Втората световна война, заобикаляйки от север Сингапур — непристъпна английска база в Югоизточна Азия, — японските войски нахлули в Южна Бирма. След няколко седмици английските войски изоставили цялата южна част на страната и отстъпили към Мандалай. Но и тук се задържали за кратко, английските части бързали към Иравади, към главния й приток Чиндвину, към проходите, водещи в спасителната Индия.
Една сутрин жителите на Мандалай се събудили от взривовете на бомби и картечна стрелба. Японската авиация бомбардирала града. Няколко фугасни бомби улучили двореца.
Сухото дърво бързо се разгоряло. Като грамадни до небето факли пламнали многоетажните покриви и позлатените колони на тронните зали,
До вечерта дворецът изчезнал.
Копието му, пет на пет метра, построено от тиково дърво, се съхранява в Рангунския национален музей.
АНГКОР
По тези места са живели гиганти
Природата, която в пустинята и сухите степи с хилядолетия запазва консервираните от пясъка храмове и крепости, съвършено по друг начин се отнася с тях в тропиците, в джунглите. Достатъчно е хората да напуснат къщите, града, и вече след година храстите и филизите на бамбука ще разместят плочките на площадите, лианите ще обвият стените на къщите и зелените петна на тревата ще украсят покривите. Ще изминат няколко десетки години и стените, разкъртени от могъщи корени, ще се срутят, ще рухнат покривите и бързоразвиващите се дървета ще затулят с короните си останките от сградите. Още по-бързо обрастват каналите и резервоарите, изгубват се между храстите пътищата и се покрива с невидимата плесен на времето хорската памет.
Така почти изчезнали следите на монските държави на Южна Бирма и Тайланд, Ченла, Тямпа, Фунан — градовете им някога били населени със стотици хиляди хора, храмовете им гордо се извисявали на площадите и дворците — позлатени, просторни, с лабиринти от стаи и зали, изглеждали неподатливи на властта на времето.
В Азия има две изключения. Това са Боробудур и Ангкор. Единствено кутелът, построен преди хиляди години на Ява и храмовете на средновековната столица на Кампучия не са се предали на натиска на гората. Само наистина велики строители са могли да създадат тези сгради. И най-великите от тях са творили в Ангкор.
Преди сто години почти никой не е знаел за Ангкор. Нито европейските учени, нито самите кхмери. Толкова хубаво го били скрили джунглите.
Френският естественик Анри Муо, пътешествувайки из отдалечените области на Кампучия, чул легенди за „изгубения град“. Легендите, обикновени за източните народи, нямало да привлекат специалното му внимание, ако не се повтаряли отново и отново с точния адрес на града, който били видели и ловци, и рибари, и селяни от селата край езерото.