Но през 1113 година на престола се възкачил Суряварман II. За него надписът гласи: „Още млад, не завършил занятията си, той носел в себе си жаждата за царско величие, а бил тогава зависим от двама повелители“. По това време, когато Суряварман се изкачил на престола, ангкорската държава преживявала поредна криза, свързана с борбата за власт на трима претенденти за престола наведнъж — най-младият от тях бил Суряварман. Като победил съперниците си, Суряварман поднесъл големи дарове на църквата. „Той — продължава разказа друг надпис — извършил богати жертвоприношения и подарил на жреците паланкини, ветрила, пръчки с парче кожа на края за убиване на мухите, корони, висулки, гривни, пръстени и токи. На различните храмове раздал украшения, църковна утвар, земя, роби и стада…“ След това Суряварман, както се и полага на истински цар, събрал армия и се отправил да завоюва съседите. Но те не поискали да се покорят на Ангкор. Армията, която била изпратена във Виетнам, претърпяла тежко поражение и била изгонена оттам, флотата от седемстотин съда, изпратена през следващата година, също била принудена да се върне. Тогава Суряварман се съюзил със съседа си — държавата Тямпа, но в решаващия бой тямпите преминали на страната на врага и на царя му се наложило да бяга. Той решил да си отмъсти на неверните съюзници. Организирал срещу тях поход и завзел столицата им. Оттеглилите се на юг тямпи не само че оказали неочаквана съпротива, но и разбили поред всички отреди и армии на Суряварман.
Не успявайки да постигне военна слава, царят се ориентирал към вътрешни работи. Започнал да укрепва култа към бога-царя и за тази цел построил Ангкор-Ват — най-голямата религиозна постройка в света. Да, Ангкор-Ват е по-голям от който и да е европейски храм, от която и да е мюсюлманска джамия, зикурат, пагода или пирамида. При това е построен толкова здраво, че напълно се е запазил.
Храмът представлява светилище, високо 65 метра, което е разположено върху тринадесетметрова платформа. Под нея има още една платформа, голяма един хектар, с четири кули в ъглите, съединени с галерии помежду си и с централен храм, и всичко това е оградено от два реда стени с порти, кулички и стълби, тъй че общата площ на Ангкор-Ват е един квадратен километър.
Трудно е да се опишат самите кули на Ангкор-Ват, тъй като в световната архитектура няма нищо подобно. Като че ли най-много приличат на царевични кочани, отрязани отдолу до половината или на върхове на пшенични класове с невероятни размери. По-рано са били покрити със златни листове, а барелефите на терасата — богато украсени. Храмът бил ограден от двестаметров ров и се отразявал в него шарен и величествен…
Името на автора на Ангкор-Ват (а може би и на няколко автори) не е отбелязано в нито един надпис. Наричаме създател на храма човека, който не е имал нищо общо с голямото творчество, който се е грижил само за прославата си на всякаква цена — или със завладяването на съседни страни, или с издигането на гигантски храмове. И тази историческа несправедливост очевидно никога няма да бъде поправена. Узурпаторът — Суряварман II — е застанал стабилно на почетния пиедестал на историята, както това са направили много други царе и императори преди него. Сега не се знаят и едва ли са се знаели преди осемстотин години имената на хората, наистина създали Ангкор-Ват. Държавната власт не е била заинтересувана от това. Още повече, че това е било по-високо от нейното разбиране — богът-цар на земята е един, поне в границите на държавата. И никой не се е съмнявал, че неговата воля и неговата хазна строи храма.
На архитектите въобще не им е вървяло много в историята. Дори в случаите, когато имената им са останали в надписи, книги или платежни ведомости, авторството на сградите се приписва на властелините. Малцина помнят създателя на пирамидите или на Тадж-Махал, затова пък имената на Хеопс и Шах-Джахан са известни. Тази печална традиция се е запазила практически до наши дни — архитектът не се подписва върху цокъла на сградата, както скулпторът върху пиедестала на статуята, не поставя името си, както писателят върху корицата на книгата, и дай боже да му провърви, както на Айфел, и да нарекат кулата с неговото име. Но това е изключение…
Като трилистник на приказно растение се издигат все по-високо към небето кулите на Ангкор. С приближаването си към него виждате централната кула и две от тези, които се намират в ъглите на терасата. Отстрани на пътя са се проточили дългите шии на каменните дракони Нага, които някога са гледали във водата на рова. Подпорите на дългата галерия на външната стена водят към центъра, към пищния портал на входа. Пътят до храма е дълъг. Преминали сте дълбокия ров, стъпили сте под портала на входа и сте се озовали във външен двор. Пресичате го, отново минавате под арка и започвате изкачване по широка стълба към храма. Той е построен така, че изкачващият се към него усеща, без да иска, нарастването на могъществото и дори всесилието му. Хората винаги са свързвали понятието за бога с представата си за несравнимостта на мащабите на човешкото битие с битието господне. Дори древните гърци, като създали богове със свой ръст и свой характер, ги заселили на Олимп и в небесата. Когато религията става държавна, тоест едно от най-важните средства за подчинение на поданиците на царя, големината на храмовете започва да расте — те олицетворяват не само величието на божеството, но и величието на представителя на бога на земята, стопанина на живота, царя. В Ангкор царят официално бил изравнен с бога и храмът — домът на бога — бил и дом на царя, в който не живеел той, а божественото му начало.